Майкъл Бейджънт - Свитъците на Исус

Точно преди загубата на Рим папата в изблик на нещо, което явно е било огромно отчаяние, свиква Общ съвет на епископите, за да укрепи властта си. Със свикването на съвета обаче папата косвено признава ограничеността на тази власт. Във Ватикана отдавна е наболял въпросът кой държи юздите. Неприятната истина е, че папата е придобил законността си не както твърди - от апостол Петър преди две хиляди години, а от далеч по-земен и светски източник: от съвет от епископи, събрали се в Констанца в началото на петнайсети век. По онова време папите са трима - триединство от първосвещеници, единни само по отношение на взаимната си ненавист, - като тримата едновременно твърдят, че имат върховна власт над Църквата. Край на тази нелепа ситуация слагат епископите, които предявяват претенции – и претенциите им са удовлетворени, - че притежават законодателни пълномощия. От този момент нататък папите придобиват властта си чрез епископите. Съответно, когато иска да внесе по-големи промени, всеки папа е длъжен да поиска одобрението им.

Точно папа Пий IX обаче пожелава да направи най-голямата възможна промяна: той е решен да бъде обявен за непогрешим, получавайки по този начин безпрецедентна власт над всички вярващи. Той обаче знае, че за да постигне целта си, ще трябва да си послужи с хитрост. И така в края на 1869 г. е свикан Първият ватикански събор. Истинските цели на събора са пазени в тайна от малка група влиятелни хора, включваща трима кардинали, членове на Инквизицията. В никой от разпространените документи относно целите и насоките на събора не е спомената папска непогрешимост. Междувременно епископите се събират и осъзнават, че са станали обект на насилствена тактика. Няма тайни гласувания, а цената на евентуална критика веднага става ясна: загубата на ватиканските заплати е най-малкото, което може да очаква един възпротивил се епископ.

Два месеца по-късно на съвета е представен въпросът за папска непогрешимост. Повечето присъстващи епископи са учудени, възмутени, дори обидени. С някои църковни водачи, които се изправят и говорят против това действие, „се справят“ чрез домашен арест, докато други побягват. Върху един от водачите е упражнено физическо насилие от самия папа. Въпреки заплахите само 49 процента от епископите дават гласа си в подкрепа на папската непогрешимост. Все пак обаче е обявено мнозинство в полза на промяната и на 18 юли 1870 г. папата е провъзгласен за непогрешим. Само два месеца след това италианските войски навлизат в Рим и оставят отскоро „непогрешимия“ папа в границите на Ватикана - може би божествен отговор на неговата липса на смирение.

Желанието на папата и на неговите поддръжници, разбира се, е догмата на непогрешимостта да послужи на Ватикана като опора за предизвикателствата, пред които е изправен - по-точно библейските критики и откритията на археологията.

* *

Целта на модернистите, от друга страна, е точно обратната. Те се опитват да преработят църковната догма в светлината на научните си открития. Историческите доказателства, приведени посредством техните проучвания, спомагат за разобличаване на митовете, създадени и поддържани от Църквата, особено на мита за Исус Христос. Освен това модернистите силно се противопоставят на централизацията на Ватикана. По това време модернисткото движение е особено силно в Париж, където ръководител на семинарията „Свети Сюлпис“ от 1852 г. до 1884 г. е свободомислещият ирландски теолог Джон Хоган. Хоган приветства и открито насърчава модернистките проучвания в семинарията. Каноник Лили дори го смята за „човека, оказал най-силно влияние“ върху това, което се превръща в модернизъм. Голяма част от учениците на Хоган посещават и лекциите на специалиста по асириология и иврит отец Алфред Лойзи, който е ръководител на Католическия институт в Париж и също толкова виден модернист.

Изглежда, отначало Ватиканът няма нищо против. Новият папа Лъв XIII (който е избран през 1878 г. и служи до 1903 г.) е достатъчно уверен в силата на положението на Рим, за да даде на учените достъп до ватиканските архиви. Той обаче не съзнава какво ще разкрие впоследствие ерудицията и кои църковни догми ще бъдат поставени под съмнение поради тези открития. Папата скоро разбира, че тази ерудиция сериозно застрашава самите основи на Църквата. Точно преди смъртта си през 1903 г. папа Лъв XIII предприема действия за поправяне на нанесената вреда. През 1902 г. той учредява Папската библейска комисия, за да наблюдава работата на всички учени богослови и за да се погрижи те да не се отклоняват от ученията на Църквата. Комисията е тясно свързана с Инквизицията, чието ръководство е в ръцете на същия кардинал.