Несъмнено бяхме подозирали, че в коридорите на историята се случва нещо странно, но докато работехме над „Светата кръв и свещеният Граал“, откривахме всякакви неочаквани и много спорни данни, които ни отвеждаха далеч от проблемите в това писмо, затова го отложихме за бъдещо изследване. По онова време оцеляването на Исус просто не беше важна тема за нас, тъй като целта ни се основаваше върху вероятността преди разпятието той да е имал поне едно дете - или да е оставил съпругата си бременна. Така че въпросът дали животът на Исус е завършил на кръста или не, изглеждаше без връзка с нашия разгръщащ се разказ за неговия брак, за продължаването на рода му в европейската история и за символичния му израз в преданията за свещения Граал, изградили гръбнака на нашия бестселър „Светата кръв и свещеният Граал“, издаден за пръв път през 1982 г.
Все пак, заинтригувани от това иронично, възмутително, но изпълнено с увереност писмо, ние продължавахме да се връщаме към него. Какво, питахме се, би могло да представлява „неоспоримо доказателство“ за това, че Исус е останал жив и е живял дълго след провъзгласената си смърт? Какво в действителност, блъскахме главите си ние, би могло да представлява неоспоримо доказателство за каквото и да било в историята? Документи, предполагахме, но какви точно документи биха били отвъд всякакво съмнение?
Най-правдоподобните документи, мислехме си, биха били най-очебийно светските, тези, които не служат на някакъв дневен ред, които не са в подкрепа на някакъв довод – опис може би, исторически еквивалент на списък с покупки. Нещо като римски правен документ, в който като безспорен факт се заявява: „Точка еди-коя си: Александрия, Четвъртата година от управлението на Клавдий (45 г. сл.Хр.), дописка за Исус бен Йосиф, преселник от Галилея, по-рано съден и оправдан в Йерусалим от Пилат Понтийски, понастоящем утвърден като собственик на парцел земя извън стените на града“.
Всичко това обаче изглеждаше малко пресилено.
След като „Светата кръв и свещеният Граал“ бе издадена и нещата се бяха уталожили, ние, тласкани повече от лично любопитство, отколкото от нещо друго, решихме да посетим автора на писмото и да видим що за човек е. Трябваше да разберем дали може да му се вярва или не. Той живееше в Лийфийлд, Оксфордшир, провинциално графство в Англия, състоящо се от идилични селца с каменни къщи, чийто център бе древният университетски град Оксфорд. Преподобният Бартлет живееше в едно от малките села, разположено в по-високите северозападни части на графството. Разговаряхме с него в градината му един следобед, седнали на дървена пейка. Тъкмо обикновената обстановка правеше темата на разговора ни още по-забележителна:
– През 30-те години на двайсети век живеех в Оксфорд – разказа преподобният Бартлет. - На същата улица живееше „могъща“ личност от Англиканската църква — каноник Алфред Лили. Срещахме се всеки ден.
До пенсионирането си през 1936 г. Алфред Лесли Лили (1860-1948 г.) бил каноник и юридически съветник на епископа в Херефордската катедрала. Той бил специалист по средновековен френски език и по тази причина често се допитвали до него за трудни преводи.
В течение на ежедневните си разговори Лили и Бартлет се сближили и накрая Лили имал достатъчно доверие на Бартлет, за да му разкаже една необикновена история. В началото на 90-те години на деветнайсети век, разказал Лили, един млад човек, някогашен негов ученик, се обърнал към него с молба да отиде в Париж в семинарията „Свети Сюлпис“ за консултация по превода на особен документ (или може би документи - Бартлет вече не помнеше точно), появил се от източник, който никога не бил разкрит. В „Свети Сюлпис“ имало група учени, чиято работа била внимателно да преглеждат всички пристигащи документи - работа, вършена, подозирал Лили, по молба на кардинал от Ватикана. Учените помолили за помощ с превода, тъй като действително не разбирали текста. Вероятно им се е струвал толкова нечуван, та са смятали, че разбират нещо по погрешен начин.
– Нямали представа, че документите разкриват горчивата истина - спомни си Бартлет обяснението на Лили. - Лили каза, че те нямало да живеят дълго и щастливо, ако определени хора разберели за случая. Въпросът бил много деликатен. Лили се смееше на това какво щяло да последва, когато френските свещеници разкажат на някого за документите. Той не знаеше какво се е случило с тях (с документите), но смяташе, че са били разменени срещу голяма сума пари и са се озовали в Рим.
Читать дальше