Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

Специални благодарности на Улрике Бек, която през цялото време вярваше в този проект, на Маркус Гертнер, Маркус Хертнек и Михаел Тьотеберг, най-добрите агенти в този и във всеки друг универсум.

„Истинският Исус едва ли е изглеждал така“ — мислех си, докато разглеждах една картина на причастието в офиса на пастора. — Та нали е бил арабски евреин, защо тогава на повечето картини го изобразяват като някой от „Би Джийс“?

Не стигнах по-далеч в размишленията си, тъй като в офиса влезе пастор Гавраил, възрастен мъж с брада, с всяващ респект поглед и дълбоки кахърни бръчки, каквито навярно придобива всеки, който повече от трийсет години бди над овчиците си.

Без дори да поздрави, той ме попита:

— Обичаш ли го, Мари?

— Аз… ааа… разбира се, обичам Исус… забележителен човек… — отговорих.

— Имам предвид мъжа, за когото искаш да се омъжиш в моята църква.

— О…

Пастор Гавраил имаше навика да задава такива недискретни въпроси. Мнозина в нашето малко градче Маленте го отдаваха на това, че той сериозно се интересува от хората. Аз пък бях убедена, че го прави чисто и просто поради смайващо голямото си любопитство.

— Да — отвърнах — обичам го, разбира се.

Пък и моят Свен наистина си заслужаваше да бъде обичан. Беше благ човек. Човек, край когото можех да се чувствам уютно. Той ни най-малко не се притесняваше да бъде с жена, при която индексът на съотношението тегло височина по принцип си е повод за оплакване. Но най-вече: за Свен можех да бъда сигурна, че няма да ми изневери с някоя стюардеса — не като бившия ми приятел Марк, за когото се надявах един ден да се пържи в ада. Като демоните, пърхащи край него, бъдат максимално изобретателни в мъченията.

— Седни, Мари — покани ме Гавраил и бухна креслото си към бюрото. Аз седнах и потънах в тъмната 70-годишна кожа, а Гавраил се подпря на бюрото си. Трябваше да го гледам отдолу нагоре, при което веднага ми стана ясно, че той съвсем преднамерено бе заформил такъв наклон на зрителната ос помежду ни.

— Значи, искаш да се омъжиш в църквата? — попита Гавраил.

„Не, в кокошарника“, изкуших се да му се тросна, но отвърнах с възможно най-дружелюбен тон:

— Да, за това бих искала да разговарям с вас.

— Относно това, имам един въпрос, Мари.

— Слушам Ви?

— Защо искаш да се омъжиш в църквата?

Ако трябваше да отговоря честно, бих казала: „Защото няма нищо по-неромантично от сватба в ритуалната зала на общината. А аз още от малка мечтаех да се омъжа в църква, облечена в бяло. И сега ми е мечта, макар, естествено, да съзнавам, че няма нищо по-кичозно от това. Но пък щом се е стигнало до сватба, кой го е грижа какво съзнавам?“

Но да си призная това не би настроило пастор Гавраил много благосклонно. Ето защо отроних с най-пленителната усмивка, на която бях способна:

— Аз… имам съкровена потребност в църквата… пред Бог…

— Мари, защо ми се струва, че досега не съм те виждал на нито една служба тук — прекъсна ме рязко Гавраил.

— Аз… аз… съм затрупана с работа.

— На седмия ден обикновено се почива.

Аз почивах на седмия ден, почивах и на шестия, а понякога дори се правех на болна, за да почивам и на първия от останалите пет дни, но, разбира се, не това имаше предвид Гавраил.

— Още преди двайсет години по време на моя урок по конфирмация ти бе разколебана във вярата си в Бог — напомни Гавраил.

Този човек имаше забележителна памет. Още да помни това! Тогава бях на тринайсет и ходех с готиния Кевин. В неговите обятия се чувствах като в рая и именно с него за първи път се целунах с език. Но за жалост той не се задоволяваше само с целувки и все искаше да наднича и под пуловера ми. Аз не му позволявах, защото считах, че още не му е дошло времето. Той обаче не споделяше това ми виждане. Ето защо, по време на тържеството по случай края на конфирмацията, той бръкна под пуловера на друга, точно пред очите ми. И в този миг светът, такъв, какъвто го познавах, се срути.

Не беше в състояние да ме утеши дори и това, че Кевин се отнасяше с гърдите на другите със същата деликатност, с която пекарите омесват тестото за кифлите. Дори и сестра ми Ката, с две години по-голяма от мен, не можа да ме успокои, макар че казваше такива хубави неща, като: „Такъв изобщо не ти трябва“, „Той е рядко малоумен“ или „Трябва да бъде застрелян по бързата процедура.“