Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

Но най-вече се молех тази Светлана да не разбие сърцето на татко.

По-голямата ми сестра Ката, която със своята руса, разрошена коса приличаше на непокорната версия на Мег Райън, намираше молитвите ми за глупави и дори ми го каза. Тя беше пристигнала в Маленте една седмица преди сватбата и сега ние тичахме край Малентското езеро на лятното вечерно слънце.

— Мари — усмихна се Ката — ако има Господ, защо тогава съществуват неща като нацизъм, войни или „Modern Talking“?

— Защото на хората е дадена свободна воля — отвърнах, цитирайки Гавраил.

— А защо се дава на хората свободна воля, с която те взаимно да се изтезават?

Помислих малко, после отсякох:

— Шах и мат.

Ката винаги е била по-зрялата от нас двете. На седемнайсет тя заряза училището, отиде в Берлин (за нея това беше анти-Маленте), там разбра, че е лесбийка и започна кариерата си като художник на комикси в един национален ежедневник, със заглавието „Сестри“. За две сестри. За нас.

От двете ни Ката беше в много по-добра форма. Тя дори не се задъха, докато аз след няма и осемстотин метра вече не мислех, че красивото Малентско езеро е чак толкова красиво.

— Да прекратим ли тичането? — попита тя.

— Трябва… да сваля още два килограма до сватбата — едва успях да кажа.

— После пак ще си станеш 69 — усмихна се дяволито Ката.

— Никой не понася стройни многознайки — контрирах я заядливо аз.

— Нали е чудесно, че след двайсет години въздържание татко пак ще прави секс — зачекна Ката темата за www.love-eastem-europe.com.

Татко правеше секс?

Дори не исках да си представям такава картина! Ала за мой ужас тъкмо тя се загнезди в мозъка ми.

— Той определено е щастлив сега и…

Ката не довърши, защото сложих ръце на ушите си и високо запях: „Лалала, не желая да го чувам. Лалала, и не ме интересува.“

Ката спря да говори. Махнах ръцете от ушите си.

— Макар че мъжете — поде отново усмихнато Ката, — които като татко дълго не са имали връзка, в един момент сигурно тръгват по проститутки…

Отново сложих ръце на ушите си и с все сила запях: „Лалалала, ако не спреш да ми говориш, на кайма ще станеш ти…“

Ката ми се озъби:

— Винаги съм се впечатлявала от зрялото ти поведение.

Бях твърде задъхана, за да отговоря каквото и да било и се строполих изтощено на първата срещната пейка, която стоеше в сянката на едно кестеново дърво.

— И винаги съм се впечатлявала от отличната ти форма — допълни Ката.

Хвърлих по нея един кестен.

Ката само се усмихна дяволито. Тя нямаше и една десета от моята чувствителност на болка. Докато аз хленчех за всеки счупен нокът, тя остана твърда дори когато имаше тумор в главата преди около пет години.

Или — както се изразяваше тя — „това бе възможност да разбера кои са истинските ми приятели.“

Когато беше много болна, аз всеки уикенд хващах самолета за Берлин и отивах в болницата да я видя. Трудно ми беше да гледам колко много страда сестра ми и как от силните болки не може да се наспи както трябва. Хапчетата едва облекчаваха страданията й, системите също не успяваха. А химиотерапията съвсем я довърши. Моята жизнена сестра се превърна в измършавяло плешиво същество, което прикриваше плешивостта си с натрапчива забрадка с череп и кости. С нея тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се присъедини към капитан Спароу на пиратския му кораб „Черната перла“. Шест седмици по-късно изразих учудването си, че тогавашната приятелка на Ката, Лиза, е спряла да я посещава.

Ката каза само:

— Ние се разделихме.

— Ама, как така? — попитах изумено.

— Имаме различни интереси — кратко отвърна Ката.

— И по-точно? — осведомих се объркано.

Ката се усмихна горчиво:

— Нея я влече нощният живот, а аз не мога заради химиотерапията.

Сестра ми беше твърдо решена да се пребори с рака. Когато я попитах откъде черпи тази невероятна воля, тя отвърна:

— Нямам никакъв друг избор. Нали не вярвам в задгробния живот.

Аз обаче се молех за Ката, разбира се, без да й казвам, иначе само щях да я ядосам.

И ето че почти успя — ако през следващите месеци не се появеше рецидив, на нея й предстоеше още дълго да живее. А аз със сигурност ще знам, че Господ е чул молитвите ми. Та нали това му беше работата. Туморите едва ли имат нещо общо със свободната воля на хората.

— Какво толкова се замисли? — попита Ката. Не ми се щеше да насочвам разговора към тумора, тъй като Ката — по понятни причини — не би понесла факта, че нейната болест ме натъжава повече, отколкото нея самата. Станах от пейката и тръгнах да се връщам.