Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

Татко имаше приятелка? Това определено беше изненада. Мислено си представях що за жена би могла да бъде: Може би възрастна дама от църковния хор? Или негова пациентка, той беше уролог (макар че предпочитах да не си представям в подробности първата им среща).

— Казва се Светлана — сияеше баща ми.

— Светлана? — повторих и се опитах да се отърся от всички предразсъдъци, които ми навяваха славянски звучащите женски имена. — Звучи… мило…

— Тя е не само мила. Тя е невероятна — още повече засия той.

Божичко, той беше влюбен! За първи път от над двайсет години насам. И макар че винаги съм си пожелавала това да се случи, не бях съвсем наясно как би следвало да го приема.

— Сигурен съм, че със Светлана ще се разбирате чудесно — каза татко.

— Така ли?

— На едни години сте.

— Какво?!?

— Горе-долу.

— Това какво означава? Че тя е на 40? — попитах.

— Не, на 25 е.

— На колко?

— 25.

— На колко?

— 25.

— На коооолко???

— Защо питаш все едно и също?

Защото представата, че баща ми има двайсет и петгодишна приятелка, караше мозъка ми направо да експлодира.

— Къде, къде, откъде всъщност е тя? — попитах, мъчейки се да си върна самообладанието.

— От Минск.

— Русия?

— Беларус — поправи ме той.

Огледах се объркано с надеждата да видя някъде скрита камера.

— Знам какво си мислиш — каза татко.

— Че сигурно тук има скрита камера ли?

— Е, очевидно не знам какво мислиш.

— Какво си мислеше, че си мисля? — попитах.

— Че Светлана е с мен заради парите ми, само защото съм се запознал с нея в интернет в сайт за запознанства…

— Къде си се запознал с нея? — прекъснах го аз.

— В www.love-eastem-europe.com.

— О, www.love-eastem-europe.com — звучи авторитетно.

— Май долавям ирония, а?

— А аз — наивност — отвърнах.

— В класацията на онлайн агенциите за запознанства този сайт има най-висок рейтинг — възрази той.

— Е, щом въпросната класация го казва, значи Светлана е изключително порядъчна жена, която не се интересува нито от парите ти, нито от немското ти гражданство — жегнах го аз.

— Ти изобщо не познаваш Светлана! — тук вече татко много се обиди.

— А ти?

— Миналия месец бях в Минск…

— Чакай, чакай, чакай! — Скочих от стола си и се изправих пред него. — Нали ми каза, че ще посетиш Йерусалим с детския хор. Ти толкова се радваше, че ще видиш Божи гроб.

— Излъгах.

— Излъгал си собствената си дъщеря? — не можех да повярвам аз.

— Защото иначе нямаше да ме пуснеш.

— Дори, ако трябваше, щях да използвам военна сила!

Татко въздъхна дълбоко:

— Светлана е рядко привлекателно създание.

— Трудно ми е да повярвам. Тя току-що ми стана ясна — отвърнах.

— Но…

— Никакво но! Да се хванеш с такава жена е равно на www.cna6oyмен.com.

Татко ми отговори с някаква смесица от упорство и мъка:

— Ти не се радваш на моето щастие.

Това ме нарани. Разбира се, че му желаех само щастие. Още от дванайсетгодишна, от деня, в който мама го напусна, исках да видя татко отново щастлив.

Когато навремето, бял като стена, той застана пред мен и ми съобщи, че мама си е тръгнала, не можах да повярвам. Попитах го дали все пак няма някакъв шанс тя отново да се върне при нас.

Той мълчеше. Дълго. Накрая само поклати безмълвно глава. После започна да плаче. Трябваше ми време, за да мога изобщо да го осъзная: моят татко плачеше. И понеже изобщо не можеше да спре, аз го прегърнах. И той плака на рамото ми.

Никое дванайсетгодишно момиче не бива да гледа как плаче татко й.

Само си виках: „Мили Боже, моля те, направи така, че всичко да се оправи. Мама отново да се върне у дома.“ Но молитвата ми не беше чута. Сигурно точно по това време Бог е бил зает да спасява хората в Бангладеш от някоя кървава катастрофа или нещо подобно.

Сега, след всичките тези години, татко най-после беше щастлив. Но вместо да се радвам за него, се страхувах да не го видя отново разплакан. Почти беше сигурно, че тази Светлана ще разбие сърцето му.

Той ми каза решително:

— И, само да те информирам, ще доведа Светлана на сватбата.

После излезе, като затръшна вратата, което на мен ми се стори някак театрално. Известно време гледах втренчено вратата, после погледът ми попадна върху списъка е поканите. И мигрената настъпи.

Независимо от това, което си мислеше пастор Гавраил, аз често се молех на Бог. Не вярвах чак сто процента в някакъв всемогъщ господар на небето, но искрено се надявах, че такъв съществува. Ето защо се молех, когато пътувах със самолет. Или преди да изтегля номер от томболата. Или когато исках постоянно дерящият се оперен тенор в апартамента под нас да изгуби гласа си.