Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

— Не съм се нахвърляла срещу нея — отвърнах със сълзи на очи.

— Ти я нарече „пияна уличница“.

— Окей, може и да съм я обидила — съгласих се.

Преди да се кача във файтона за църквата, наистина бях твърдо решила да бъда любезна при първата ми среща със Светлана. Но после, когато наистина се изправих срещу тази малко прекалено гримирана, но въпреки това хубава, изящна жена, разбрах, че тя ще разбие сърцето на татко. Такава млада моделка нямаше как да е влюбена в него! В съзнанието ми отново изплува картината, в която татко плаче на рамото ми. И тъй като не можех да понеса тази картина, помолих Светлана да се върне в Беларус. Или да замине веднага за Сибир. Това ядоса татко. Той ме нахока. Опитах се да му обясня, че само го използват. Той продължаваше да ме хока. Тогава откачих. Понеже аз откачих, откачи и той. И тогава на бял свят се появиха изрази като „пияна уличница“, „неблагодарна дъщеря“, „виагра за бащи“.

Защо човек винаги наранява хората, когато иска да ги предпази от самите тях?

— Хайде — каза Ката, избърса сълзите ми и ме хвана за ръка. — Аз ще те въведа вътре.

Тя отвори вратата, органът засвири. С моята любима сестра за ръка пристъпих във великолепната църква с възможно най-голямо достойнство и се отправих в посока към олтара. Повечето от присъстващите гости бяха поканени от Свен. Много от тях му бяха роднини, друга пък бяха негови приятели от футболния клуб, негови колеги от болницата, съседи… В действителност половината Маленте беше в роднински или в приятелски връзки със Свен. Аз самата далеч нямах толкова много приятели. Всъщност, само един истински, който седеше на петия ред: Михи беше сух, мършав тип, с рошава коса, на чиято тениска имаше надпис: „Красотата ужасно се надценява.“

С него се познавахме още от училище. По онова време той принадлежеше към едно наистина чудновато малцинство. Беше католически анагност 3 3 Облечен с черковна мантия доброволен помощник при богослужение. — Бел.ред. .

И днес Михи си остава за мен единственият наистина вярващ човек, когото познавам. Всеки ден той чете Библията, за която веднъж ми каза: „Мари, това, което го пише в Библията, сигурно е вярно. Историите са толкова оплетени, че няма как да бъдат измислени от човек.“

Михи ми кимна ободрително и аз отново можах да се усмихна. На третия ред видях баща ми и усмивката ми моментално угасна. Той все още ми беше сърдит, докато Светлана безпомощно бе забила поглед в земята и вероятно се питаше какво разбираме ние немците под гостоприемство. И под роднинска солидарност.

На първия ред, умишлено далеч от татко, седеше майка ми, която със своята къса, боядисана в червено коса, малко приличаше на председател на работнически съвет. Тя изглеждаше много по-жизнена от онзи път, на закуска, когато с уморено лице, облечена в синия си хавлиен халат, каза на Ката и мен: „Разделям се с баща ви.“

Мама се постара да обясни внимателно на нас, изплашените деца, че отдавна вече не обича татко, че е стояла при него само заради нас и че просто повече не може да живее с тази лъжа.

Днес осъзнавам, че за нея това е била правилната стъпка. Най-после тя можеше да осъществи мечтата си да следва психология, нещо, на което татко винаги се беше противил. Сега тя живееше в Хамбург, там практикуваше — противно на всякаква логика — семейна терапия и беше много, много по-самоуверена, отколкото преди. Въпреки това частица от мен все още съжаляваше, че навремето мама не бе продължила да живее в лъжа.

— Брачното съжителство е трудно — заяви пастор Гавраил в своята проповед със звучния си глас — ала всичко останало е още по-трудно.

Това не беше точно проповед от типа „В-този-прекрасен-ден-сме-се-събрали-да-празнуваме-и-да-се-забавляваме“. Но то не можеше и да се очаква друго от пастор Гавраил. Все пак се радвах, че не завъртя речта си около „хората, които злоупотребяват с моята църква, ползвайки я за ритуална зала“.

По време на проповедта Свен ме поглеждаше някак прекалено щастливо. Толкова щастливо, та чак не можех да понеса собственото си усещане, че не съм така прещастлива като него, макар че горещо желаех да бъда, но явно още бях разстроена от кавгата си с татко.

Тогава се помъчих и аз да засияя. Но колкото повече се мъчех, толкова по не се получаваше. Понеже ми беше съвестно спрямо Свен, извърнах поглед от него, поогледах се из църквата и се взрях в един кръст с Исус. Първоначално в главата ми се стрелнаха едни тъпи лафове, които си бяхме измислили като пубертета по време на урока по конфирмация: „Хей, Исус, какво правиш там?“ „О, Павел, просто си вися.“