Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

— Мари, сега е моментът, в който трябва да кажеш своето „Да“ — рече пастор Гавраил с лека нотка на нетърпение.

Сякаш не знаех това!

Свен адски нервно хапеше устни.

Сред множеството съзрях майка ми и се запитах: „Дали ако се омъжа за Свен няма да свърша като нея? Дали някой ден и аз няма да съобщя на дъщерите си по време на закуска: Съжалявам, Марайке и Мая, но вече от години не обичам баща ви?“.

— Мари, моля те да отговориш сега! — подкани ме Гавраил.

В цялата църква се чуваше само едно — къркоренето на корема ми.

— Мари… — каза умолително Свен. Полека-лека той започна да изпада в паника.

Мислех за сълзите на още неродените си дъщери. И изведнъж разбрах защо не желаех да имам деца от Свен.

Обичах го. Но не достатъчно, за да е за цял живот.

Какво би го наранило повече: ако сега кажа „Не“ или ако по-късно го напусна?

— Какво направих, какво направих? — ридаех аз, седнала на студения под на дамската тоалетна в църквата.

— Ами, каза „Не“ — отвърна Ката, която седеше до мен и едва смогваше да изхвърля в кошчето за боклук тоалетната хартия, с която си бършех очите и носа.

— Знам какво съм казала! — изстенах.

— И така беше правилно. Беше смело и достойно! — утешаваше ме Ката, докато продължаваше да ми размотава тоалетна хартия. — Малцина са толкова смели. На твое място повечето щяха да кажат „Да“ и така да направят огромна грешка. Окей, да кажем, че можеше да подбереш по-подходящ момент да му го сервираш…

— Тръгнаха ли си гостите? — попитах.

— Да. И сигурно децата ще останат до края на живота си травмирани на тема женитба — нежно се усмихна Ката.

— Как… как е Свен?

— Стои отвън пред вратата и иска да говори с теб.

Спрях да цивря. Свен чакаше пред вратата? Ако му обясня всичко, може би щеше да разбере, че така му спестявам много повече болка. Че иначе двамата щяхме да бъдем много нещастни. Да, сигурно щеше да го разбере въпреки всички неприятности, които му бях създала. Все пак той бе разбран човек.

— Пусни го да влезе — помолих Ката.

— Не мисля, че това е добра идея…

— Пусни го да влезе.

— Като казах „Не мисля, че това е добра идея“, всъщност имах предвид, че идеята е напълно откачена.

— Пусни го да влезе! — настоявах аз.

— Е, добре.

Ката се изправи и излезе. Надигнах се с изпомачканата ми рокля, отидох до огледалото и видях разплаканото си, с размазан грим лице. Наплисках се със студена вода, при което гримът ми се размаза още повече.

Свен влезе в тоалетната, очите му бяха силно зачервени, най-вероятно и той беше плакал. Надявах се да ми прости. Той беше толкова разбран човек, със сигурност щеше да го направи.

— Свен… — подех аз и затърсих правилните думи, с които да залепя онова, което се беше счупило.

— Знаеш ли какво, Мари? — прекъсна ме той.

— Какво…? — отговорих предпазливо.

— Отсега нататък сама ще си масажираш краката… ако изобщо успееш да ги достигнеш с твоето дебело шкембе!

Бях шокирана.

Свен изскочи от дамската тоалетна навън.

А Ката нежно ме прегърна:

— Изглежда не те е обичал такава, каквато си.

Идеше ми да не мръдна от дамската тоалетна на църквата през следващите няколко години, но пастор Гавраил беше против. Той ме помоли да си тръгна, като за моя изненада не каза нито една укорителна дума.

— В крайна сметка — каза Гавраил — в Библията никъде не пише, че на въпроса „Искаш ли?“ трябва да се отговори с „Да“.

Когато си тръгвах от църквата, погледът ми случайно попадна на една картина с Исус. Спомних си как в часа по конфирмация Гавраил ни беше разказал за Исус, който превърнал водата във вино, за да може да продължи сватбеното тържество. Хм, както е тръгнало, днешното парти не се нуждаеше от такъв гост.

Пред портата на църквата роднините и приятелите на Свен вече се бяха разотишли, което страшно ме облекчи, защото за части от секундата се бях изплашила, че съгласно добрия стар обичай ще ме замерят с камъни. Но там стоеше скупчено само моето малко семейство: мама, татко, Михи и Светлана, която навярно вече се питаше, в що за семейство щеше да я доведе лукавството й.

Татко тъкмо засипваше мама с упреци:

— Ти си виновна за всичко. Заради теб тя не може да има нормална връзка.

Чух това и веднага ми се прииска да се върна в тоалетната.

Но мама ме видя и се втурна към мен:

— Миличка, ако имаш нужда да поговориш с някого…

О, Боже, само това ми липсваше: психотерапия при мама.

— Ако искаш, можеш направо да дойдеш в Хамбург с мен — предложи тя, но това беше по-скоро смесица от чувство за вина и професионалния рефлекс на психотерапевт, отколкото реална майчина обич.