О. Хенри: Влюбен, но беден

В този огромен магазин, Магазин с главна буква, работеха три хиляди момичета. Една от тях беше Мейзи. Тя беше осемнайсетгодишна и работеше на щанда за ръкавици. Тук тя опозна две разновидности на човешкия род — мъже, които влизаха в универсалния магазин да си купят ръкавици, и жени, които купуваха ръкавици за злочести мъже. Освен дълбокото познаване на човешката душа тя притежаваше и други полезни сведения. Използваше житейската мъдрост на останалите две хиляди деветстотин и деветдесет и девет момичета, които не криеха този опит, и го съхраняваше дълбоко в душата си — тайнствена и непроницаема като душа на малтийска котка. Може би природата, предвидила, че на Мейзи ще й липсват мъдри съветници, я беше надарила не само с красота, а и с известна доза хитрост, както дарява с повече лукавство от другите животни, безценната сребърна лисица.

Да, Мейзи беше хубавица. Блондинка с тъмнозлатисти коси, тя притежаваше осанката на манекенка, която пред очите ви приготовлява на витрината сладкиши. Тя стоеше зад своя щанд в огромния Магазин и когато свивате юмрук, за да ви вземе мярка за ръкавиците, неволно си спомняте за Хебея; а когато я погледнете повторно, запитвате се отгде се е взел у нея погледът на Минерва.

Когато шефът на секцията не се мяркаше наоколо, тя смучеше ситни бонбонки, но случеше ли се да я гледа, Мейзи вдигаше глава с мечтателна усмивка, сякаш следеше движението на облаците.

О, тази усмивка на продавачката! Съветвам ви да се пазите от нея освен ако студено сърце, пликче карамели и дългогодишен опит не ви предпазват от стрелите на Купидон. Тази усмивка не е за Магазина, тъй че Мейзи я пазеше за свободното си време; ала за шеф на секцията няма закони. Той е Шейлок в царството на магазините. Той гледа на хубавите момичета, както митничарят гледа на пътниците — „Ако не бутнеш, няма да минеш“. Разбира се, има и изключения. Само преди няколко дена вестниците писаха за такова изключение — един деветдесетгодишен мъж.

Един ден Ървинг Картър, художник, милионер, пътешественик и автомобилист попадна случайно в Магазина. Дължим да добавим, че това посещение не беше целенасочено. Синовният дълг го хвана за яката и го вкара вътре да търси майка си, заплеснала се с някого сред бронзовите и теракотени статуетки.

Той се насочи към ръкавиците с намерение да убие няколко минути на този щанд. А наистина се нуждаеше от ръкавици, защото беше забравил своите. Впрочем, не е нужно да търсим оправдание за Картър, тъй като той нямаше представа, че покупката на ръкавици е удобен повод за флирт.

Но едва стъпил в пределите на това, което съдбата му бе отредила, той се подвоуми, осъзнал изведнъж, че се намира на място, където Купидон упражнява не дотам достойно своята професия.

Трима-четирима младежи с нехаен вид и доста небрежна външност и се ровеха в тези сводници — ръкокрийките, а в това време продавачките се кикотеха и с готовност дърпаха звънливите струни на кокетството. Картър вече се готвеше да избяга, но къде ти… Зад щанда стоеше Мейзи, устремила към него питащия поглед на прекрасните си студени очи, чиято сияйна синева напомняше проблясването на айсберг, който се носи под яркото слънце някъде из Южните морета.

И тогава Ървинг Картър, художник, милионер и т.н., усети, че в аристократично бледото му лице нахлува кръв. Но тя нахлу не от стеснителност, а от ясно съзнание. Той мигом си даде сметка, че стои наравно с тези посредствени младежи, които, наведени над щандовете, ухажваха кикотещите се продавачки. Та нима самият той не стои пред щанда като пленник на плебейския Амур, нима не жадува да спечели вниманието на някаква си продавачка на ръкавици? И с какво се отличава той от всички тези простовати момчета? Изведнъж Картър се изпълни със съчувствие към тях и с възродително презрение към предразсъдъците, с които е израснал, и реши твърдо да спечели сърцето на това съвършено създание.

Ръкавиците бяха опаковани и платени, но Картър още не си тръгваше. Трапчинките в краищата на червените устни на Мейзи се очертаха по-ясно. Нито един от нейните клиенти не бързаше да си тръгне. Мейзи сви ръка, която прозираше съблазнително през ръкава на блузката, и се облакъти на витринката.

На Картър за първи път му се случваше да не се владее напълно. Но сега той се оказа в по-неловко положение от обикновените младежи наоколо. В тази обстановка не можеше да разчита на среща с хубавицата. Той напрягаше ума си да си спомни какво е чел и слушал за нрава и навиците на продавачките. Кой знае защо беше останал с впечатлението, че при запознанство те не всякога държат на формалностите, които правилата на етикецията диктуват. Мисълта да предложи среща на това прелестно невинно същество караше сърцето му да бие лудо. Но пък душевният смут му даде и смелост.