Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

Но после видях червените точки по ръцете, където са били забити пироните. Тръпки ме побиха по цялото тяло. Разпъване на кръст, що за брутална глупост беше това? На кого изобщо му беше хрумнало? Нещо толкова ужасно! Който и да е бил, сигурно е имал наистина лошо детство.

А Исус? Нали е знаел какво го чака? Защо тогава се е оставил да му го причинят? Добре де, за да изкупи всички наши грехове. Това е била впечатляваща жертва в името на човечеството. Но имал ли е изобщо избор Исус? Можел ли е да избегне участта да бъде пожертван? Та нали е бил предопределен за това още като невръстно дете. Затова го изпратил баща му на земята. И що за баща е бил този, който е поискал такава жертва от сина си?

Внезапно ме обзе страх: предполагам, че не беше добра идея да критикувам Господ в църквата. Още по-малко бе уместно това на собствената ми сватба.

Извинявай, Господи, обърнах се мислено към него. Само че било ли е необходимо Исус да бъде така измъчван, преди да умре? Наистина ли се е налагало? Имам предвид, не е ли могло да умре по друг начин, а не чрез разпъване на кръст? Някак по-хуманно? Да кажем, с някакво упойващо питие?

От друга страна, като се замисля, ако беше умрял от упойващо питие, във всички църкви наместо кръстове, щяха да висят водни чаши…

— Мари — каза пастор Гавраил с проникновен глас.

Сепнах се и го погледнах:

— Аз!

— Зададох ти въпрос — каза той.

— Да, да… чух — смотолевих.

— А може би искаш и да отговориш?

— Ами да, защо не?

Погледнах към притеснения Свен. После погледнах към гостите, видях множество недоумяващи очи и се замислих как да изляза от положението, но абсолютно нищо не ми хрумваше.

— А-аа, бихте ли повторили въпроса? — смутено отново се обърнах към Гавраил.

— Въпросът беше дали искаш да се омъжиш за Свен.

Стана ми едновременно горещо и студено. Беше един от онези моменти, в които човек би предпочел внезапно да изпадне в кома.

Половината църква избухна в смях, другата половина беше шокирана, а смутената усмивка на Свен се превърна в гримаса.

— Това беше само шегичка — обясни Гавраил.

Въздъхнах облекчено.

— Само попитах дали си готова да се венчаеш.

— Извинете, бях се замислила — казах тихо.

— И за какво мислеше?

— За Исус — отвърнах, което си беше самата истина. Подробностите предпочетох да запазя за себе си.

Гавраил беше доволен от отговора ми, гостите също, а Свен, облекчено се усмихна. Очевидно нямаше нищо нередно в това, да не чуеш какво казва пасторът на собствената ти венчавка заради Исус.

— В такъв случай можем ли да започнем с венчавката? — попита Гавраил и аз кимнах.

Църквата внезапно утихна.

Гавраил се обърна към Свен:

— Свен Хардер, ще обичаш ли и почиташ Мари Холцман, която Бог ти изпраща, като твоя съпруга и ще живееш ли с нея в брак съгласно Божиите повели — в добро и зло — докато смъртта ви раздели? Ако е така, отговори „Да, с Божията помощ“.

Свен се просълзи от щастие и отговори:

— Да, с Божията помощ.

Беше невероятно, че наистина съществуваше мъж, който желае да се ожени за мен. Кой би могъл да предположи?

След това Гавраил се обърна към мен, при което аз ужасно се притесних, краката ми се разтрепериха, а стомахът ми стана на топка.

— Мари Холцман, ще обичаш ли и почиташ Свен Хардер, когото Бог ти изпраща, като твой съпруг и ще живееш ли с него в брак съгласно Божиите повели — в добро и зло — докато смъртта ви раздели? Ако е така, отговори „Да, с Божията помощ“.

На мен ми беше пределно ясно, че в този момент трябваше да отговоря „Да, с Божията помощ“. Но внезапно си дадох сметка за следното: „Докато смъртта ви раздели“ беше разтегливо понятие за време. Изключително разтегливо. Това сигурно е било измислено навремето, когато християните са очаквали да живеят не повече от трийсет години, преди да издъхнат в кирпичените си колиби или да станат храна на лъвовете в Circus Maximus 4 4 Древна арена за забавления в Рим. — Бел.ред. . Но днес, днес ние хората очакваме да живеем докъм осемдесет, деветдесет години. Ако медицината напредва с тези темпове, като нищо ще доживеем и сто и двайсет години. От друга страна, лично за себе си не бях сигурна дали ще доживея чак до осемдесет, деветдесет години, но така или иначе, щях да живея достатъчно дълго…

— Хмм! — покашля се Гавраил насърчително.

Опитах се да спечеля време, като изхлипах безшумно. Хората трябваше да си помислят, че не мога да проговоря, тъй като от вълнение съм се разплакала. Междувременно погледът ми се стрелна към вратата. Спомних си за „Абсолвентът“, в който Дъстин Хофман отвлече булката от църквата и се запитах дали Марк не е научил за моята сватба и дали не е тръгнал за Маленте и няма ли точно сега да се втурне през вратата и… Това, че в този миг мислех за Марк, определено не беше добър знак.