Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

Попита ме:

— Искаш ли да станеш моя жена?

За миг си помислих: „Ако сега кажа Не , ще травмирам децата за цял живот.“

После дълбоко трогната отговорих:

— Разбира се, че искам!

Свен тъкмо втриваше в краката ми масажно масло, което приятно ухаеше на рози, когато погледът ми попадна на „Малентски куриер“. Той беше заградил някаква обява за недвижим имот.

— Ти… да не си отбелязал нещо?

— Това е един новозастрояващ се район, където можем да си позволим да си купим парцел.

— И… защо ни е да се интересуваме от това? — попитах тревожно.

— Ами, няма да е зле да се огледаме за нещо по-голямо… ако ще имаме деца.

Деца? „Деца“ ли каза той? Докато живеех сама, гледах с известна завист на майките, но откакто бях със Свен, ми се струваше, че имам още малко време, докато започна със зомбиран поглед да се мъча да убеждавам другите колко пълноценна се чувствам.

— Аз… мисля, че трябва да се насладим още малко на живота си като двойка — поясних колебливо.

— Аз съм на трийсет и девет, а ти си на трийсет и четири. С всяка година изчакване вероятността да имаме дете с увреждания нараства — обясни Свен.

— Деликатен начин да навиеш една жена да се впусне да прави деца — отвърнах, като се опитах да се усмихна.

— Извинявай — Свен винаги се извиняваше много бързо.

— Няма нищо.

— Но… нали и ти искаш деца? — попита той.

Нямах представа какво да отговоря. Исках ли наистина деца? Мълчанието ми заплашваше да стане непоносимо, при което видимо разтревоженият Свен додаде:

— Нали, Мари?

Понеже не можех да гледам как този добър човек се натъжава, казах шеговито:

— Разбира се, поне петнайсет.

— Един футболен отбор плюс резервите — засмя се щастливо той. После започна да целува шията ми. Така започваше традиционната увертюра. Но този път по изключение му трябваше повече време, за да ме възбуди.

„Пречиствателната станция ще навърши трийсет години“, набрах без капка вдъхновение заглавието на моята нова статия за първа страница. Когато завърших журналистика, все още се надявах да получа място в някой вестник от ранга на „Шпигел“, но за целта трябваше да имам успех, по-добър от 2.7 2 2 Според системата за оценяване в Германия 2.7 се равнява на нашето 4.50. — Бел.ред. . Така най-напред попаднах в Мюнхен, пишейки за „Анна“, списание за модерната жена, където можех да се разгърна най-много на половин страница. Това не беше работа мечта, но при добри дни се чувствах почти като Кари от „Сексът и градът“. Всъщност, за да бъда като нея, ми липсваше само бюджетът за маркови парцалки, представляващ петцифрено число и липосукцията, от която се нуждаех.

Вероятно цял живот нямаше да мръдна от „Анна“, но за жалост Марк стана главен редактор там. И за жалост, беше невероятно чаровен. И за жалост, станахме двойка. И за жалост, той ми изневери със стройната стюардеса и за жалост, аз не реагирах на това по най-изискания начин, по който се очакваше да го направя. Опитах се да го прегазя с колата.

Е, не съвсем сериозно.

Но все пак му се наложи малко да се дръпне от пътя.

След този инцидент напуснах „Анна“ и на наводнения с журналисти пазар с моя незадоволителен стаж не можах да си намеря друга работа, освен към „Малентски куриер“ и то само защото баща ми познаваше издателя. Да се върна в родния си град на трийсет и една години, за мен беше все едно да си окача табелка с надпис: „Здравейте, аз съм пълна неудачница и животът ми е напълно съсипан.“

Предимството да работя в забутана редакцийка като тази беше само в това, че имах достатъчно време да обмисля кой къде ще седне на сватбеното тържество, което си беше цяла наука. Особено ме вълнуваше въпросът как да настаня разведените си родители. Докато си блъсках главата над този казус, баща ми влезе в редакцията и направи нещата с настаняването още по-сложни. Толкова сложни, че бяха в състояние да ми докарат мигрена.

— Трябва спешно да говоря с теб — гласеше поздравът му. Бях удивена от сияещото му лице, което обикновено изглеждаше толкова измъчено. Беше се напръскал обилно с одеколон, а косата му, доколкото още я имаше, беше необичайно сресана.

— Татко, не можеш ли малко да почакаш? — попитах. — Нямам време, трябва да напиша статия за всичко, което никога досега не ме е интересувало относно изхвърлянето на отпадъци.

— Имам приятелка — изтърси той.

— Ти… ти… но това е страхотно — запелтечих аз и забравих за отпадъците.