Майкъл Бейджънт - Свитъците на Исус

След това донесоха телефонен апарат и излязоха, като заключиха вратата след себе си.

Йорданецът се обади в Аман. От последвалия кратък разговор (проведен на арабски) подразбрах, че е поискано и получено разрешение. После йорданецът извади връзка ключове и отключи кутиите.

Те бяха натъпкани с точно пасващи листове картон. А на всеки лист, както установих с ужас, имаше стотици късчета текст от папирус, грубо прикрепени към картона посредством малки лентички прозрачно тиксо. Текстовете бяха на арамейски или на иврит. Те бяха съпроводени от египетски обвивки на мумии, надписани на демотика - бързопис на египетското йероглифно писмо.

Знаех, че е нормално върху подобни обвивки да има свещени текстове, така че собствениците на това съкровище трябва да бяха разповили поне една-две мумии. Текстовете на арамейски или на иврит на пръв поглед наподобяваха Свитъците от Мъртво море, които бях виждал, макар че повечето от тях бяха написани на пергамент. Тази колекция бе случайно открито съкровище от древни документи. Бях силно заинтригуван и все повече се изпълвах с отчаяното желание да известя някои учени за съществуването им, а може би и да им осигуря достъп до тях.

Когато листовете картон бяха извадени от кутиите, бях уведомен, че собствениците опитвали да продадат документите на европейско правителство, което не бе споменато конкретно. Цената бе 3 милиона британски лири (около 5,6 милиона долара). Присъстващите искаха от мен да направя представителна колекция от снимки, която да бъде показана на потенциалния купувач, за да може продажбата да бъде придвижена с още един етап напред към сключването на успешна сделка. Тогава осъзнах кое правителство най-вероятно би проявило интерес. Въпреки това не изказах мнението си.

След като кутиите бяха опразнени, прекарах следващия час стъпил върху един стол и на меката светлина, процеждаща се през матираните прозорци, правех черно-бели снимки на определени страници, които ми бяха показвани. Заснех общо шест ленти от трийсет и пет милиметров филм – повече от двеста фотографии.

Аз обаче започвах все повече да се притеснявам от това, че тези документи може просто да потънат в забравата, откъдето се бяха и появили. Тревожеше ме мисълта, че може да бъдат закупени от човек, който ще ги укрива в продължение на много години, както се бе случило със Свитъците от Наг Хамади и със Свитъците от Мъртво море. Или още по-лошо, опасявах се, че ако не бъде намерен купувач, те може отново да изчезнат в най-дълбоките и най-тъмни недра на банката, превръщайки се в част от множеството други безценни документи, за които се знае, че са заключени в сейфове и кутии в хранилища по целия свят.

Струваше ми се, че тъй като бях направил доста снимки и тъй като надали някой броеше, бих могъл да скрия поне един от навитите на ролки филми, за да има някакво доказателство, че тази колекция изобщо съществува. Успях да мушна една лента в джоба си.

Приключих със снимането и докато чаках листовете картон отново да бъдат поставени в кутиите, предадох шепа заснети филмови ленти на един от собствениците. Той ги погледна.

– Къде е другият филм? - незабавно попита той. Беше броил.

– Друг филм ли? - изрекох не особено убедително, опитвайки да си придам наивен и разсеян вид, докато демонстративно опипвах джобовете си.

– А! Прав сте. Ето го. — Извадих филма, който се надявах да запазя. Почувствах се раздразнен и доста потиснат. Толкова исках да имам някакво доказателство за това, което бях видял.

В този момент моят приятел разбра какво си мисля и вдъхновено ми се притече на помощ.

– Къде смятате да проявите тези филми? - нехайно запита той.

– Във фотографско ателие - отвърна мъжът, като продължаваше да държи филма ми.

– Това не е особено безопасно - каза приятелят ми. — Вижте, Майкъл е професионален фотограф, така че може да свърши цялата работа по проявяването и да извади колкото комплекта снимки пожелаете. Така няма да се наложи да поемате рискове.

– Добра идея — каза човекът и отново ми подаде филмите.

Аз естествено направих цял комплект снимки за себе си. След това се уговорих с йорданеца - който изглежда ръководеше нещата - да обядваме заедно, за да му предам снимките и негативите. По време на обяда се опитах да го убедя, че ако текстовете бъдат показани на учени и те успеят да ги разпознаят, това може би ще способства за увеличаване на стойността на колекцията. Поисках позволението на йорданеца да обсъдя въпроса с някои специалисти - много дискретно, разбира се. След известен размисъл той прецени, че това вероятно е добра идея, но недвусмислено показа, че нито аз, нито някой от специалистите може да обсъжда тази колекция с другиго.