Майкъл Бейджънт - Свитъците на Исус

Всъщност Лили смятал, че в крайна сметка Църквата ще унищожи документите.

Лили бил доста уверен, че тези документи са автентични. Те били необичайни и разклащали голяма част от нашите представи за Църквата. Контактът с този материал, както твърдял той, водел до вероотстъпничество. Лили не знаел със сигурност откъде са се взели документите, но смятал, че са били притежавани от еретиците катари в южната част на Франция през дванайсети и четиринайсети век, макар че документите били далеч по-стари. Освен това бил сигурен, че след загиването на катарите документите са били държани в Швейцария до войните през четиринайсети век, когато били занесени във Франция.

– В края на живота си - обясни Бартлет - Лили бе стигнал до заключението, че в евангелията няма нищо, в което да можем да бъдем сигурни. Той бе загубил всякаква вяра в истината.

Хенри и аз бяхме смаяни. Бартлет не беше глупав. Той не само бе църковен свещеник с магистърска степен от един от оксфордските колежи, но имаше и научна степен по физика и химия от Университета в Уелс, както и степен по медицина, също от Оксфорд. Беше член на преподавателското тяло в Кралския колеж по хирургия и в Кралския колеж по физика. Би било недостатъчно да го наречем високообразован. Той очевидно се възхищаваше на каноник Лили и изпитваше силно уважение към познанията му и изобщо не се съмняваше в точността на даденото от Лили описание на документа - или на документите, — който бил видял по време на пътуването си в Париж. Ние трябваше да проучим Лили, да видим дали ще можем да съберем повече информация относно материала, засягащ Исус, и да установим кой от семинарията „Свети Сюлпис“ и от Ватикана може да е проявил интерес към него.

* *

Ключът към разбирането на каноник Лили е в обстоятелството, че той смята себе си за „модернист“; автор е на книга, посветена на това движение, което е изключително влиятелно в началото на двайсети век. Модернистите искат да преразгледат догматичните схващания на църковните учения в светлината на откритията, направени от науката, от археологията и от критичната ерудиция. Много теолози съзнават, че убедеността им в историческата обоснованост на разказите от Новия завет е незаслужена. Например веднъж помолили Уилям Индж, глава на управителното тяло на катедралата „Свети Павел“, да пише за живота на Исус. Той отказал, като отвърнал, че съвсем няма сигурни доказателства, че да бъде писано каквото и да било за него.

* *

През деветнайсети век Ватиканът започва да става все по-анахроничен. Папската област, простираща се от Рим отвъд до Анкона и нагоре до Болоня и Ферара, все още съществува, а папата управлява като средновековен владетел. Обичайно е безименни креатури на Инквизицията да прилагат изтезания в тайните си затвори. Осъдените в папските съдилища са изпращани за гребци на галерите или в заточение, хвърляни са в затвора или са екзекутирани. На градския площад на всяка община е разположена често използвана бесилка. Навсякъде се спотайват шпиони, а установеният метод е ограничаване на свободата; новостите са държани на разстояние - папата забранява дори железниците от страх, че пътуването и комуникацията между хората ще навредят на религията. И всичко това се случва на фона на една Европа, в която натискът за обществена промяна под формата на освободителни движения, противопоставящи се на деспотичната власт и подкрепящи парламентарното управление, вече е нещо обичайно.

Въпреки преднамереното неведение външният свят се разраства до разпадащите се граници на папските владения. Промяната започва да става неизбежна. Демократичната политическа философия, нарастващата обществена осведоменост и увеличаващата се критика към библейските текстове и към противоречията в тях карат сигурните религиозни факти да се огънат под напрежението. А за ужас на католическите консерватори папската политическа власт също е пряко застрашена. Това действително е проблем: през 1859 г., след войната между Австрия и Франция, която довежда до поражението на католическите хабсбургски сили, по-голямата част от папските земи са присъединени към новосъздаденото кралство Италия. Папата, Пий IX, загубил позиции поради тези събития, сега управлява само Рим и част от околните села. Нещата обаче се влошават още повече: на 21 септември 1870 г. дори този вече твърде ограничен църковен имот е завзет от италианските войски. В ръцете на папата остава само обкръженият от чужди територии град Ватикан, който наследниците му продължават да управляват и днес.