Майкъл Бейджънт - Свитъците на Исус

Няколко дни по-късно отидох с пълния набор от снимки в отдела за Западна Азия на Британския музей. И преди бях имал вземане-даване с отдела по време на проучванията към една от книгите си - „От предвещанията на Вавилон“, и се уповавах на тамошните учени не само за искреното им мнение, но и за запазване на поверителността.

Специалистът, с когото бях работил преди, не беше там и вместо него в тясното преддверие дойде един от неговите колеги, за да говорим. Разказах му накратко за кутиите с документи и за снимките си. Подчертах факта, че за собствениците всичко е просто въпрос на търговска сделка и че бих бил много благодарен за дискретността му, тъй като големите суми пари понякога създават също толкова големи проблеми. Помолих го да намери някой специалист в областта, който да разгледа снимките и да прецени дали текстовете имат някакво значение. В този случай щях да направя всичко възможно, за да осигуря на ангажирания учен достъп до цялата колекция. След това предадох снимките си.

Минаваха седмици. Нямах никакви вести от Британския музей. Започнах да се безпокоя. Накрая, месец по-късно, отново отидох в музея и се качих в отдела за Западна Азия. Там се срещнах с друг служител.

– Преди месец донесох комплект снимки, на които бях заснел голям брой текстове от папирус. Нищо не сте ми отговорили. Бих искал да попитам дали някой е имал възможност да ги разгледа?

Служителят ме гледаше смутено.

– Какви фотографии?

Неведението му стана причина отново да разкажа цялата история. Той изглеждаше разсеян, безучастен. Не беше чувал за подобни снимки, донесени в отдела; така или иначе това не била неговата област. Най-вероятно снимките били предадени на друг специалист, работил там известно време, който бил напуснал.

– Къде е той сега? — попитах аз.

– Не знам - отвърна. — Мисля, че е в Париж. Съжалявам за снимките ви.

Повече ни вест, ни кост от снимките. Без писмена разписка за тях не можех да направя нищо. За щастие у себе си все още имах няколко бракувани копия, затова можех да докажа, че колекцията действително съществува, но те не бяха достатъчни, за да може някой да добие представа за вероятния тематичен обхват на колекцията. След като разгледа няколкото останали ми копия, един специалист идентифицира повечето текстове като записи на търговски сделки.

Десет или дванайсет години по-късно се разхождах по улица със скъпи магазини в голям западен град, когато срещнах един от палестинците, които бяха в банката в онзи ден. Отидох при него и го попитах дали ме помни.

– Разбира се — отвърна той. - Вие сте колегата на... - и произнесе името на приятеля ми.

– Знаете ли - подех аз, - все се питам какво ли се е случило с онези древни текстове, които тогава снимах в банката. Дали са били продадени?

– Нямам представа какво е станало с тях - бързо и неубедително отвърна той и след това, придавайки си доста зает вид, елегантно и вежливо се извини и тръгна нанякъде.

Не мога да кажа, че бях изненадан, тъй като от много години живея в свят, в който потенциално решаващи указания към загадките от нашето минало са едновременно налични и неуловими. Както ще видим, тези кутии с документи не са единственият подобен пример за важни свидетелства, които остават мъчително недостижими.

2.

СЪКРОВИЩЕТО

НА СВЕЩЕНИКА

През цялата си кариера съм обичал да си кореспондирам с други историци и изследователи на истината зад общоприетата история, но някои писма се нуждаят от повече внимание, отколкото други. Това писмо несъмнено се нуждаеше от внимание.

„Позволете да ви уведомя, че „съкровището“ не се състои от злато и скъпоценни камъни, а от документ, който съдържа неоспоримо доказателство за това, че Исус е бил жив през 45 г. сл.Хр. Указанията, оставени от доброто кюре, така и не са били разбрани, но от ръкописа става ясно, че по пътя към мястото на екзекуцията строгите зилоти са осъществили замяна. Документът е бил разменен срещу много голяма сума и след това скрит или унищожен“.

Ричард Лий, Хенри Линкълн и аз просто не знаехме какво да правим с това пояснение. То бе дошло от уважаван и високообразован пастор от Англиканската църква - преподобния д-р Дъглас Уилям Гест Бартлет. Под „доброто кюре“ Бартлет има предвид абат Беранже Сониер, свещеника от малкото планинско селце Рен льо Шато, сгушено в полите на Пиренеите.

Абат Сониер е определен за свещеник в селото през 1885 г. Годишният му доход е около десет долара. Той придобива слава, която се носи и до ден днешен, когато в началото на 90-те години на деветнайсети век спечелва значително богатство от тайнствени източници по също толкова тайнствени причини. Ключът към неговото богатство е откритието, което прави, докато през 1891 г. възстановява църквата. Според Бартлет обаче „съкровището“, което Сониер открива, не е лъскавият депозит, който отначало смятахме, че е (може би изгубеното съкровище от Иерусалимския храм), а нещо далеч по-необикновено - някакви документи, касаещи Исус и следователно свързани със самите основи на християнството. По онова време това ни се струваше твърде налудничаво дори да го вземем предвид и затова го оставихме „в архив“.