Ангел Грънчаров - Преследване на времето (Изкуството на свободата)

Има ли край пътуването на човека към естеството на живота — и към самия себе си? Мистерия ли е животът, може ли неговата тайна да проговори ?

Може би да зависи от нашата преданост спрямо него. Животът е вътре в нас — това поне е сигурното. Но — казахме вече — и времето е неделимо от нас самите. Срещата на живот и време в недрата на влюбения в живота човек е нишката, която ще следвам в своята книга. Тая надежда, че тази нишка, подобно на Ариаднината, ще ни изведе из лабиринтите, в които всекидневно се лутаме…

2.1. «Траенето». 2.2. «Потокът» на времето. 2.3. Неуловимостта на мига. 2.4. «Възкресяване» на отминалото в спомена. 2.5. «Следите на изгубеното време». 2.6. Предусещане на бъдещето. 2.7. Спектър от възможности. 2.8. Решаващите мигове и моменти. 2.9. Магичен живец на жизнеността. 2.10. «Времето е подвижен образ на вечността». 2.11. Синхронизираност на време и съзнание. 2.12. Затрудненията на разсъдъка. 2.13. Доверието към самия себе си. 2.14. Практически следствия.

Всеки човек има такава интуиция, което ни принуждава да започнем от нея. Другояче казано, в случая интерес представлява чувството за време, дълбоко вкоренено в нашата душа. Ясно е, че тази интуиция-чувство е неизразима в пълния й обем, тя не се поддава на изразяване с понятия и думи. Тя може само непосредствено — а думите са «посредник»! — да бъде разбирана , преживявана, внушавана. Но все пак един подходящ подбор на думи — които не «разсъждават само», а и намекват за неизразимото — може да ни доведе до дълбинната интуиция за време, която единствено е здравата основа на по-нататъшните търсения. Затова ще се опитам да очертая поне някои от контурите на (по принцип) неуловимата с думи интуиция.

Времето се свързва със субективния усет за време , тоест с

с продължителността , със « ставането » на нещо с нас самите — което може да става именно «във времето». Всяко нещо за нас трае «известно време», поне има продължителността на мига («едно миг ване на окото!»). Отчитането на миговете, които в своята съвкупност «правят» времето, с мигванията на окото (или пък с ударите на сърцето !) е изпълнено с дълбок смисъл, за който ще стане дума по-нататък — когато започнем да «разсъждаваме», засега само се опитваме да интуираме .

На второ място «времето тече» , трудно можем да си го представим като «спряло», «неподвижно», «вкаменено», «замръзнало» и пр. Затова сме по-склонни да го уподобяваме — за да си го представим по-плътно, по-релефно и пластично — на «времеви поток» , ограничен между два «бряга», в който така или иначе сме «потопени». Вярно е, че от време на време чувстваме, че

започва да тече по-бързо, ускорява се, дори започва да «препуска» и — съответно — в други случаи почти като че ли спира, започва да тече мъчително бавно, едва-едва, с една непоносима инертност. Ние все още не знаем защо е така, но като допуснем, че «на нас може би само така ни изглежда » — други хора в същото време го чувстват по друг начин, на тях то им изглежда различно — стигаме до разбирането, че времето «става в нас самите» , зависи от нашето чувстване, преживяване и съзнаване, тече по някакъв тайнствен субективен начин. Не е нужно да давам особени примери за илюстрация на този непосредствено достоверен «факт на съзнанието», но нека да използвам поне този: при развлечение , при приятно преживяване времето «лети» неусетно за нас самите, докато при скука и при продължително «нищонеправене» неговият ход става крайно мъчителен, ужасно тягостен . Смисълът на всичко това, разбирането защо е така, все още ни предстои — засега не е нужно прибързано да го предполагаме.

Непосредствената ни интуиция за време съдържа в себе си и това, че то никога не спира , че «тече» непрекъснато . Онова, което е станало , безвъзвратно «отива» в миналото и вече не може да се върне «оттам», а ако се върне, то тогава ще бъде нещо друго, не «станалото преди» , не «онова преди да отмине », не «изчезналото», не « вече не съществуващото». Нищо не съществува « извън » времето, при това «съществуващото» и «несъществуващото» , изглежда, еднакво «принадлежат» на времето, и то по един парадоксален начин. Миналото , заедно с всичко, което е «отишло» в него, вече го няма, бъдещето (и онова, което ни «чака» в него) още го няма, единствено настоящето «съществува истински», но и при него нещата не стоят така просто: «настоящ» е като че ли само «този миг» , в същия миг«отиващ» в миналото, а това е почти нищо, въпреки че интуитивно ни изглежда все пак нещо повече. Не бива да си затваряме очите пред този непосредствено даден ни факт, безапелационно сочещ