Вижда се, че тук френският философ изцяло се опира на онова, което интуицията на всеки от нас ясно говори; но по-важното е това, че Бергсон с тези думи разбулва загадката за «неуловимостта на мига», посочвайки основанията за онова « напластяване на мигове », което в своята непрекъснатост ражда «времето, неотделимо от нас самите».
Но нещата са още по-интересни що се касае за онова
предусещане на бъдещето,
което по някакъв начин дължим на своята интуиция за непрекъснатостта на траенето , но сега парадоксално обърнато… напред. Бъдещето наистина «още не съществува» в модуса на актуалното, на «непосредствено ставащото». Но ние в очакването и в готовността си да го «посрещнем» му придаваме съществуване от «друг род», може би още по-значимо за нас самите. Да се очаква нещо означава, че за нас то все пак и по някакъв начин съществува : само «нищото» не е очаквано от никой. (Казват и не се уморяват да повтарят прочутата «мъдрост» на Епикур, че смърт за нас — докато сме живи — не съществува, следователно тя е нищо, от което е глупаво да се боим; а когато смъртта дойдела, нас пък ни нямало, поради което сме орисани «щастливо» да се… разминаваме «винаги» с нея. Но ето че въпреки епикуровото остроумие всички ние все пак очакваме смъртта, тя за нас не е нищото, а е само «финал» на отреденото ни време; затова когато се «сблъскаме с нея» — по повод на нечия смърт или пък извиквайки образа й чрез и във фантазията — тя придобива очертанията на «нещо», при това нещо твърде злокобно и абсурдно. Едва тогава неприятното чувство, че смъртта «няма да ни отмине» или че тя «предстои някога» — от което ни побиват хладни тръпки на ужас — се появява съвсем релефно; за нас смъртта винаги е, докато поне сме живи, възможна предстоящност , а не нищо : колкото и да е изгодно това на някои… съвременни «епикурейци».) Нашата предразположеност към предстоящото и нагласата ни да се «включим» в него говорят за особената реалност , която има за нашето съзнание и за нас самите бъдещето — още не станалото, но все пак неумолимо приближаващото . Всъщност тъй като миговете на настоящето — както вече стана дума — изчезват «безвъзвратно», то може да се каже, че шансът на човека е именно в предстоящото, даващо ни цял един
спектър от възможности
от които можем да се възползваме, от които не бива да се отказваме — и така да пропиляваме. В този смисъл ресурсът на времето за човека всъщност се дължи на идващото , предстоящото, бъдещето. Затова може да се окаже, че в действителност разполагаме единствено с още не станалото , в ставанетона което обаче можем да участваме . Разбира се, този жизнен смисъл на бъдещето в основните му екзистенциални измерения все още трябва да бъде потърсен впоследствие — когато ще се опитам да изведа «подробностите» в интуицията ни за време. Казаното тук е само «отблясък» на желаната пълнота, непосредствена реминисценция в пределите на интуицията като цялост .
Всички разбират, че времето не спира и не може да бъде спряно; то не познава покоя и обездвижеността, то е вечно движение. Тази непрекъснатост на времето предполага нещо твърде значимо: за да се «вградим» или «влеем» в неспирния поток на времето също трябва да сме подвижни , динамични, да сме в състояние на движение. Това, разбира се, не бива да бъде разбирано плоско: не всяко движение, пораждано от нас самите, се включва във времевия поток, има, вероятно, движения, които му «противодействат», които са «насрещни», а също — възможно е — безсмислени . Затова усетът за време, дълбокото чувство за неговата безусловна динамика, е онова, на което трябва да се опираме в своите търсения на пълнота, на стремежа ни да се «вместим» ефикасно във времето. Всеки човек се стреми към синхрон и «въвлеченост» във времето; всеки отбягва възможността за неволното или умишлено разминаване и пропускане на
решаващите мигове и моменти
Противното, а именно дезангажираността , безучастността, «проспиването» на тези мигове (защото в някои решаващи мигове или моменти на нещо значимо е дошло времето , но… нас ни няма!) е основанието за пораждането на абсурда, на «всичко разяждащото безсмислие», което понякога обхваща един провалящ се (като тенденция) живот. Има абсурдни хора, на които се иска времето да спре — но те сами не разбират какво значи това. Става дума не за задържането на един прекрасен миг, а за устойчивата ненавист спрямо самата времева динамика, която неумолимо ни увлича — и изисква от нас същата подвижност (а това значи също кардинален отказ от собствената ни инертност); ясно е, че отдаденият на инертността си е враждебен спрямо всеки повей на динамичност. Но трябва да се разбере нещо съвсем просто: спирането на времето означава смърт , мъртвина, дори не тление, а една неизменна гримаса на «озъбената смърт», един «замръзнал» ужас , парализиращ съзнанието и действието. (Може би затова на съзнанието на европееца дори и будистката нирвана на «невъзмутимостта» и «безцелното съзерцание» не изглежда така примамлива и желана.) Съответно на това времевата динамика в нейната несекваща игра е извор на живота и жизнеността, на радостта, любовта, свободата, човечността. Ние не можем да си представим дори и най-елементарната ангажираност с битието и живота, която да е «извън времето», още по-малко пък «против» или в раздор с времето — този
Читать дальше