Ангел Грънчаров - Преследване на времето (Изкуството на свободата)

и на самото време, тяхната крайно мистериозна природа, която непрекъснато ни убягва и ни се «изплъзва». Това, че «ние си мислим», че разполагаме с почти неограничен ресурс от време, очевидно е фатална илюзия, грешка, неистина. Интуицията безпогрешно ни сочи, че ако с нещо разполагаме, то това е неуловимия миг , онзи миг, за който поетът е написал:

Ако останем при тази интуиция, съдържаща неудържимото изтичане на времето, то в съзнанието ни се натрапва мисълта за безсмислената «гонитба» между човек и време, като тук още не е ясно кой е преследваният и кой — преследвачът. Този въпрос може да се окаже главен в предстоящите разсъждения «около» посочените интуиции, но още тук мога да прибавя поне това: ако има все пак някакъв автентичен смисъл в чисто човешкото «отношение към времето», то той се поражда във връзка с точката «сега» и «около» нашата необходима реакция спрямо нея. От друга страна почти всички ние интуитивно сме уверени , че независимо от непрекъснатото «изтичане» на времето «между пръстите ни» — което като че ли трябва да предизвиква някаква неудържима паника в нашето съзнание — ние все пак успяваме да «задържаме» по някакъв начин времето и неговите «уж неуловими мигове». Ние следователно «разполагаме» с тях, те все пак ни принадлежат и е любопитно да си дадем сметка за това «как го правим», «как става така» , че преодоляваме ужаса, неизбежно произтичащ от коварната «неуловимост» на мига и времето. Интуитивната увереност, за която тук става дума (усещането, че «времето все пак няма да избяга» !), съвсем не е случайна, тя си има своите основания в съзнанието; но тя трябва да бъде разбрана изчерпателно, което ще ни позволи да я подкрепим и насърчим, дори «съзнателно да я използваме». Човекът все пак не се е примирил с неуловимостта на времето, законно тогава е да се запитаме защо е така.

Ние «притежаваме» миналото — безвъзвратно изтекло и невъзвратимо — в спомена за преживяното, в този смисъл то не е загубено за нас. Споменът е следата, останала в съзнанието ни, за нас той е нишката , свързваща ни с едно отминало време или с един отлетял в миналото миг (носещ «къс от живота» ни!). Тази възможност —

е неотменен компонент на нашата интуиция за време. Миналото оживява в спомена, който отново ни «потапя» в някога актуално преживяната «драма на живота», в оня откъс от съществуването, който е заслужавал да бъде запомнен. Вярно е, че спомените могат да бъдат «преработвани» и «преформирани», но нашата власт върху тях не е безгранична. Ние нямаме възможността и свободата да влияем, още по-малко пък да променяме нещо в отминалото време, по-скоро тъкмо в онова, което «някога е станало ». (Въпреки опитите на фантазията в тази насока; нейните старания обаче тук са неуместни: не фантазията, а паметта е отговорна за миналото, сфера на фантазията е изглежда бъдещето и затова тя не бива да напуска своята «територия», своето призвание .) Станалото се «вкаменява» във вида, в който е станало, и корекции в него са невъзможни, единствено наши са спомените, които «избледняват» и бавно, но неминуемо «изпускат» пълнотата на преживяното преди време. Ние можем да изследваме

(в известен смисъл миналото живее в нашия спомен), но това е всичко. Има граница , която не можем да преминаваме в своето желание да «участваме наново» в ставането на онова, което е вече само един спомен. Властта ни пък да го променяме както ни се прииска съвсем не ни е дадена, ако си я присвоим, то това е признак — така или иначе — на «болезнена конституция» на съзнанието, душата и личността. (Но кое е «болезнено» и кое — «здраво» е все още съвсем проблематично: ако Марсел Пруст, който по един импресионистичен маниер «подмести» навътре границата на «допустимото вмешателство» на човека в отминалото — и така постигна детайлно представяне на неговия значим човешки и личностен смисъл — е «болен» или е с «патологична душевност», то нима «здрави» са единствено ония, които нищо не разбират от своето минало?!)

Във връзка с тези интуиции искам да припомня забележителните думи на Анри Бергсон, който «пак по онова време» написа:

«И все пак няма душевно състояние, колкото и просто да е то, което да не се изменя всеки миг, понеже няма съзнание без памет, не съществува продължение на едно състояние без прибавяне на спомена за отминалите мигове към настоящото чувство. В това се състои траенето. Вътрешното траене е неспирният живот на една памет, която удължава миналото в настоящето, било когато последното ясно обема непрекъснато нарастващия образ на миналото, било по-скоро като свидетелствува, посредством непрекъснатото си качествено изменение, за все по-тежкия товар, който влачим след себе си — колкото повече остаряваме. Без това оцеляване на миналото в настоящето не би съществувало и траенето, а само мигновеността.»