Ангел Грънчаров - Преследване на времето (Изкуството на свободата)

Животът, изглежда, се превръща в страхотно изпитание, жестока проверка и ходене из лабиринт, когато живея «ден за ден» и като «жертва, просто обречена на живот» — и затова не искаща да разбере неговия смисъл. Не бива също да се оставям на предубеждението, че

— макар че то съдържа идея, която може да ми даде вярна посока, вместо да поражда отчаяние и скептицизъм. Безразличието към живота е изключение, а не правило за живеещите, което ни подсказва, че животът сам по себе си е изначална ценност . От нас се иска просто да се проникнем от основанията на влечението към живота, което намираме у себе си и усещаме у другите. Но най-вече

е проблем пред живеещия — и особено пред искащия да живее пълноценно . Животът сам по себе си е проблем , нещо повече, той е корен на всички други проблеми, «беди», колебания. Безсмислието на живота се дължи на липсата на яснота у оня, който се оставя да бъде завладян от едно такова безсмислие. Но това съвсем не значи, че «внасяме» смисъла вживота — или пък го «даваме» наживота; нямаме никакво право да се поставяме надживота (той «носи» в себе си всичко друго и затова е начало !). Тук, разбира се, не става дума за рефлексия (мислене), достигнала до това безсмислие в резултат на вглъбяването си в проблема «живот», а за безсмислието, пронизващо всички жизнени дела на даден човек (доколкото това изобщо е възможно!) или пък стоящо «зад» тях, което значи, че той е убил автентичния смисъл на живота — такъв, какъвто ни е даден изначално.

това е идеал на живота според Ж.-Ж.Русо, но не и за тази непосредственост тук става дума. Безсмислието като «рефлексия» и като «логически извод» не е така коварно като безсмислието, прозиращо в един живот, защото рефлексията всъщност е уловила смисъла на живота в… безсмислието — и така по парадоксален начин му придава един абсурден смисъл. Но непосредственото и не знаещото за себе си безсмислие на един живот е самата безнадеждност , е самата пустота. Тук не помагат никакви «увъртания», фалшивата демонстрираща ангажираност, за която стана дума, не скрива, а разкрива и изявява това отвсякъде прозиращо безсмислие. «Не зная защо живея!» — това категорично не се казва от никой (защото едно такова саморазкриване не е присъщо за модерния човек, привикнал да се крие непрекъснато зад маски и покривала). Но разбулването на тази обреченост на пустота спрямо живота е непосредствена задача за онзи, който органически не понася такъв гибелен фалш. Защото

въпреки всичко се определя от моето разбиране на живота, от степента, до която съм проникнал в неговото неведомо тайнство . Живеейки, човек така или иначе си прояснява живота и достига до някакви прозрения (казваме: « Животът учи !»), но как можем да бъдем сигурни, че нашите открития и увереността ни в тях не са самоизмама ? И най-вече не разчитаме ли само на това, че животът сам разрешава своите противоречия и дисонанси, «сам по себе си», без участието и поне съпричастността на живеещото ? Не означава ли това, че се поставяме в позицията на наблюдател , който от брега съзерцава течението на «реката на живота», не дръзвайки да се потопи и смело да плува в посоката, избрана от него самия? Нашата отдаденост («потопеност») на живота не е ли — без да си даваме сметка за това — отстраненост от него, основаваща се на неразбирането му? Илюзията, че «все пак живея» , може да изпъкне именно като илюзия едва когато неизбежният илюзионизъм, разпръснат в живота, бъде наистина разбран и така из основи подкопан.

Аз не твърдя, че този така наречен илюзионизъм на всеки живот (усещането, че «все пак» живея) трябва да бъде разбит и отстранен, защото не съм сигурен, че това би довело до истинско очарование от живота. Аз не вярвам в «планирания» и в «рационално подредения» живот и в някаква външна на живота цел , на която животът «трябвало» да служи (спомнете си «неспирния поток от блага» и «всеобщото организирано щастие» на комунизма!). Напротив, смятам, че

тоест в неговото естество се съдържат всичките му цели. Тук просто стана дума за онова измамно усещане, че живея («все пак» и «между другото»), с което скриваме даже и от себе си напиращата от най-съкровените ни дълбини и все по-засилваща се неудовлетвореност от този живот и съответстващото на нея чувство за празнота и абсурд на това, което «става с мен» — и което едва ли заслужава да бъде считано за живот. Този илюзионизъм, особено когато подхранва успокоението и сляпата увереност, че «всъщност това и е животът» , трябва да бъде прогонван без жалост. Защото живеещият трябва да бъде наясно с живота — и няма как да избягаме от тази отговорност. Тя ни преследва, макар че ние трябва да сме преследващите я неуморно. Дори и любовта към живота , за която всички твърдят, че я «притежават», трябва да разбере самата себе си и своя извор.