Ангел Грънчаров - Преследване на времето (Изкуството на свободата)

който в определен смисъл, безспорно, си е само мой, който изключително ми принадлежи — макар че не съм си го дал аз самият. Но Този, който ми го е дал, ми е дал наред с него и свободата да правя с него каквото искам, да го «довършвам», да го правя наистина свой , да отстранявам «грапавините» в него, да го «шлифовам» чак до степента да мога някога да кажа: «Да, това е животът, който искам, този живот е мое произведение, аз го творя съобразно себе си — макар че съзнавам, че изворите на живота за мен са една тайна…». Защото — това поне е безспорно — аз мога във всеки момент, ето сега , в тази минута, да направя каквото си искам с живота си; дали обаче ще го направя зависи единствено от мен и от силата на живота , която усещам в себе си. Мога да бъда всецяло влюбен в живота, мога обаче и да бъда враждебен към него, аз внасям очарованието , но и от мен зависи разочарованието, аз съм този, който е влюбен, враждебен, очарован или пък изпълнен с разочарование и ненавист към живота. Ориентирите в моя живот, опорните точки и точките на «разминаване» си ги давам аз самият, никой друг, казах, тук не може да ми помогне: това не е «негова работа», аз не мога да допусна вмешателство, аз държа да решавам сам и от говор но. Търсенето на отговорите , вероятно, е онова, което поражда отговорността , моят отговор съдържа в себе си моята отговорност, а корена на двете е говоренето , диалогът вътре в себе си, питането, смисленото задаване на въпроси. Едва по този начин в един «звезден миг» се ражда личната истина на живота ми, от която по-нататък никога няма да се откажа. В същото време незадаващият въпроси, спасяващият се с бягство от всякакви питания, не търсещият отговорите следователно е не- отговорен , без- отговорен , той не разбира своята отговорност и особено отговорността пред самия себе си и пред своя живот, която е корен на всички други отговорности, вини, задължения, на дълга изобщо. От нас се иска — ако трябва да обобщя — единствено

(на душата, но и на тялото) със съзнанието, че всичко, което става в него, е мое съкровено достояние и е неотделимо от мен самия. Ние не сме нещо различно от живота на своето тяло и душа; само на тази почва достигаме до онази откритост към битието , към съществуването, която всеки чувства в себе си, бидейки изцяло е въвлечен в него. Не бива да си «запушваме» ушите, душата, съзнанието, трябва, напротив, внимателно да се вслушваме и да се научим да разбираме призива на битието, скрито в нашите гърди…

Дотук — съвсем схематично и накратко — се опитах да очертая големия контекст , в който се разполага проблемът за времето. Търсейки истината за човека, живота, свободата и битието, ние съзираме нейната неотделимост от «всичко поглъщащия поток» на времето . Всеки сам прави историята на своя живот, поредицата от живи и непосредствени актове на съществуване, която точно съответства на една също такава поредица от мигове. Съществуването ни не е безкрайно, то е движение между два бряга — раждането и смъртта — ние разполагаме с ограничено време, което в този смисъл винаги е «дефицитно» — независимо дали съзнаваме това. Казаното означава, че

а негов ресурс е именно времето. Връзката между живот и време трябва да бъде ясно осъзната и разбрана от всеки; в противен случай рискуваме да пропилеем живота си, оставяйки времето да «изтече между пръстите ни», да стане «неуловимо» — както става с живака, който никога не можем да хванем. Трябва да се опитваме да усещаме плътността (и дори плътта!) на времето, трябва да се разделим окончателно с илюзиите, че времето е фикция на съзнанието или пък конструкция на физиката. Рано или късно все пак ще разберем, че времето е реалност , неотделима от нас самите — и от живота ни — но по-добре е все пак този ден да настъпи по-рано, а не когато е късно. Ние така или иначе непрекъснато — с всичко онова, което правим — се стремим да се «вместим» във времето, да заживеем в синхрон с него, да не се разминаваме с неговите вътрешни «пулсации» и с възможностите , които то ни дава във всеки момент. Потребно ни е ясно разбиране за дълбокото екзистенциално естество на времето, разбиране на неговия автентичен жизнен смисъл — за да постигнем ефикасно онова «вместване» в неумолимия времеви поток, за което току-що стана дума. Трябва да си дадем сметка за някои прости очевидности , които произлизат от нашата неизбежна потопеност във времето, от «вградеността» ни в него, от която зависи живота ни. Не бива да допускаме времето да ни «гони» и подтиква към едно или друго, а сме длъжни да станем страстни «преследвачи» на времето, впуснати във вдъхновено и упорито преследване. Гонейки , «дишайки в гърба» и «врата» на времето, усещайки непрекъснато неговия неуморим ход или бяг, ние се приближаваме, по някакъв тайнствен начин, до дълбоко мистичното (но и реалистично!) естество на живота. В този случай