Ангел Грънчаров: Преследване на времето (Изкуството на свободата)

която изобщо може да сполети човека?! Става дума за самоотстраняване, самоелиминиране на живеещия от неговия собствен живот, което обикновено бива скривано чрез самозалъгвания от рода на тези: «какво толкова е станало», «все пак не бива да усложнявам живота си», «не бива да драматизирам», «голяма работа — животът е пред мен», «никога не е късно да започна отначало», «нека се постарая да не забелязвам това, което ме мъчи», защото «животът е наслаждение, а не самоизмъчване» и т. н. Подобни самозалъгвания и успокоения са изключително разнообразни, те служат на илюзията, че « всъщност това и е животът», но зад нея обаче прозира едно бягство от живота, отказ от участие в неговото мистериозно тайнство . Кипящата в недрата на живия човек неуморна жизненост не бива да бъде оставяна без отговор от страна на това, което иска (и може!) да живее пълноценно, а именно от «живеещото», от открития спрямо живота човек. Противното е измяна спрямо живота, която никога не остава без възмездие, а потърпевшият е само един: този, който не е пожелал да отговори на призива на живота у себе си, а значи е проявил коварна безотговорност и безсилие, опропастяващо тъкмо неговия живот. Впрочем, кои са

и душата, но от които сме склонни по-скоро да се «избавяме», отколкото да се вглъбяваме в техните основания? Ето някои от тях, представени в тяхната неприкрита «голота» , в тяхната непосредственост:

Кой съм аз? , а също «Кой аз съм?» . Има ли изобщо по-значим въпрос, от който да зависи толкова много?

Как съм? Когато някой познат ни срещне, той обикновено отправя към нас прекалено баналния, изтъркан въпрос: «Как си?» , на който почти не обръщаме внимание (приемаме го за безсмислен жест). Но защо всекидневно се питаме един друг така? Лишен ли е от смисъл този непрекъснато отправян въпрос? А какво ще открием ако погледнем на него сериозно , особено пък ако сами го отправим към себе си? Знае ли някой наистина как е ? Маловажно ли е това?

Какво правя? Същото може да се каже и тук, нали непрекъснато ни питат «Какво правиш?» . Знаем ли, разбираме ли — «реално погледнато», «в действителност», «безусловно» — какво наистина правим? Наясно ли сме и върху това защо го правим?

Как живея? Непрост въпрос, който понякога допълваме с такъв: Как трябва да живея? Но в края на краищата стигаме до един «опасен» , дори «проклет» въпрос, който сме склонни най-много да отбягваме: Защо живея?

Оттук стигаме до следното: Как мога да постигна истинско очарование от живота? Обратната му страна е тази: Как да се справя с разочарованието , което понякога ме обзема? Ясно е, че всичко в крайна сметка опира до питането Какво е животът? , с което само малцина имат дързостта да се сблъскат, а мнозинството «всеотдайно» и упорито го отбягва.

Никога неразгаданото изцяло естество на живота предпоставя цяла поредица от питания: Има ли «такова нещо» — «истински», автентичен живот?; Кои са опорите, на които се крепи моят живот?; Как мога да ги постигна?; Мога ли да открия така потребната ми мъдрост на живота?;Как да избегна, да победя своята глупост? и така нататък.

Но темата за живота има и своето «опако», а именно смъртта , не по-малко тайнствената от живота смърт. От смъртта спасение няма, тя злорадо ни дебне и чака да ни «сграбчи»: все някога и това ще се случи, нищо че все още не ни се е случвало. Всекидневната грижа на живия човек е да се противопоставя на смъртта, на неотвратимата и коварна смърт. Мога ли изобщо да победя смъртта или съм обречен да се превърна благодарение на нея в прах, в нищо повече? Ако това е така, ако мога — как става? Ако не мога — какво следва от подобно «тържество» на смъртта над живота?

Нима не всичко не се определя от моята необходима и човешка реакция спрямо времето? Какво е време? Как мога да овладея времето? Мога ли да го «настигна»? — се пита овладяният от паника човек, усещащ, че времето «бяга» и му «убягва», човекът, разбиращ че губи ценно време. Поредицата от мигове — това ли е времето? ; ето поне един въпрос, който неизбежно се изправя в съзнанието на опитващия се да се вглъби във времето човек. На всички други е посветена цялата тази книга…

Но питанията не секват дотук, те скоро се превръщат в истинска «лавина» от въпроси. Например: Дали, изправен пред такива питания, аз наистина съм сам? Интересува ли ги другите това, което мъчи душата ми? Не съм ли самотен в това усилие? Не съм ли изоставен, «захвърлен» в света? Как да се «вградя» в света? Как да го почувствам уютен, свой, близък? Защо от време на време светът ми изглежда чужд, а аз — без да искам това — се оказвам «чужденец» в света? Това дърво, този камък, тази река, тази огряна от светлина и топлина трева, без които моето съзнание е така бедно и нещастно, безцветно и сиво, безжизнено — в какво се състои тяхното различие от мен самия? А до какво се свежда нашата общност — като «съставки» на света, на общия все пак за нас свят? И така нататък…