Ангел Грънчаров - Преследване на времето (Изкуството на свободата)

Липсва ни упоритост и усърдие в разбиването и разсейването на мрака. Свикнали сме и ни е удобно да продължаваме да пребиваваме в своята половинчата ангажираност с живота, която не задава въпроси, не пита и сякаш не иска да разбере основанията, на които дължим своята все пак могъща пристрастеност към живота. Не разбираме и като че ли не искаме да разберем в крайна сметка благо или пък «прокоба» е животът за всеки един от нас — и най-вече защо е така. Въобразяваме си, че «всичко е ясно», макар че усещаме, че не е така, че не може да е точно така. Задоволяваме се и не търсим нещо повече от плоските, банални и изтъркани от употреба «псевдомъдрости», изплували — подобно на пяна — на повърхността, под която гъмжи «водовъртежът на живота». Всекидневието , заето единствено със себе си и с поддържането на своята убийствена монотонност, не ни позволява да спрем и да се вгледаме в истинските измерения на «ставащото с нас самите». Заети с правенето на всевъзможни неща, ние се поддаваме на илюзията, че «правенето» е истинската самоцел — и затова не се опитваме да погледнем на него, бидейки «встрани» и независими от една такава «къртовска» отдаденост на «безсмисленото дълбаене върху… повърхността». Заслепението , че животът е тъкмо това — «да правиш нещо » и да не бъдеш бездеен — ни е обзело дотолкова, че забравяме простото, но затова пък фатално изискване: изборът е изцяло мой , аз самият съм резултат на собствения си избор и, следователно, моят живот произлиза от моето автентично разбиране на живота . Лутането и случайният «избор» на някакви «неща за правене» (каквито и да са, най-често като подражание на правеното от другите, също като нас в здрача лутащи се хора!) само и само за да се демонстрира някаква привидна ангажираност с битието и живота, всъщност се явява тотално откъсване от естеството на битието, от неговите извори . Обичаме например да играем карти в приятна компания, увличаме се от футбола (но не като играем сами, а само като го «наблюдаваме» от телевизор!), развличаме се по възможност «както това се прави от хората», не се притесняваме много-много от неумолимия ход на времето и сме загрижени най-често за това как да не го забелязваме — незначителни ли са тези наши «малки слабости» — или пък са изцяло «в реда на нещата»? Питаме ли се обаче какво всъщност и наистина те означават? Можем ли да се откъснем поне малко от тях и да погледнем «от друг ъгъл» на техния истински смисъл — за нас самите? Разбираме ли накъде води пътят, по който вървим — и който едва ли сме избирали: защото сме се оставили … «той нас да избере»? Всъщност всичко това е знак за пълно «фактическо» дезангажиране спрямо собствения живот, затваряне в празния формализъм на това «и аз също като че ли живея нормално », който се опитва да ни завладее изцяло и, накрая, категоричен,

който е особено пагубен — нищо, че не съзнаваме това. Не е естествено, разбира се, да не притежавам и да не разполагам със собствения си живот — и то така, както само аз наистина искам; това е особено важното: истински да искам живота, който ми е дълбоко потребен. (Макар че, от друга страна погледнато, е съмнително дали той е само мой , след като не съм си го дал аз самият, а съм го получил… «незнайно откъде»!). «Общоприетите» стереотипи, които внимателно спазвам и за които стана дума по-горе, ме владеят без остатък, а аз не разполагам — това поне е ясно — със себе си и особено със свободата си: щом като съм позволил нещо безлично да стои над мен и да ме направлява. Следователно когато съм уверен че съм «като другите» и «нормален» (обикновен човек!), аз съм най-далеч от своята свобода, а когато почувствам неувереност и се «обезпокоя», то тогава — може би — започвам да се приближавам малко по малко към нея. Не бива същевременно вечно да налучквам , опитвайки се да постигна и да се «впиша» в исконното вътрешно естество на живота, което така или иначе ме владее — независимо дали съм склонен да призная това. Не бива да пропилявам живота си, да го проигравам и да го залагам, подобно на хазартния играч, овладян от глупава и жадна страст. Дали играта обаче не е в основата на едно дълбоко разбиране на живота; дали играта винаги води до «проиграване»? — ето над какво също следва да се замисля. Но коя и каква игра? Ако има безкрайно много игри, то как ще намеря за себе си оная, която животът ми заслужава — и не се чувства обиден?