Моето право
да живея, както аз искам
и както намирам за добре, не може да бъде основание за примирението ми пред така наречената «неразгадана от никого» тайна на живота, както и за отказа ми да преценя дали това, което искам и «намирам за добро» , е истинско — и дали то не ме обрича на това да пропилея и да не успея да намеря за себе си всичко онова, което животът може да ми даде. Спонтанно поисканото от живота няма как да не е истинско, но нали хората все така спонтанно искат толкова много кардинално несъвместими и отричащи се неща? Нали аз не приемам (за себе си, разбира се!) толкова много цели и «спонтанно желани» неща на хората около мен, а и те не пропускат да ми отговорят със същото? Как да разбера хаоса, може ли да бъде разбран този свят на човешките стойности и цели? Дълбокомисленото обяснение, че в «тази сфера» всичко е относително , успокоява част от философите, но тревожи останалите — и, да се надяваме, повечето от тях. А също — което е по-важното — с нищо не може да помогне на човешките същества, искащи да живеят и така страстно стремящи се към живота. «Няма истина под това небе» и «Един свят, лишен от ценности» — такава префинена мъдрост не е нужна никому, а и е съмнително дали ни казва нещо истинно и дълбоко. Бягството от истинската велика проблематичност на живота не е достойна философска позиция; защото за човека, който иска да живее автентично, това бягство е непостижим блян : не може да се избяга от «проблема живот» и тук дори и смъртта не е спасение…
Страстта към живота се дължи вероятно на
ясния могъщ импулс към живота,
който напира у силните индивиди. За тях животът не е тайна или проблем, а непосредствена реалност и наслаждение , което … «никога не свършва». Вроденото интуитивно разбиране на живота, което подобни индивиди притежават, ги прави адекватни спрямо него, те не познават неудовлетвореността, не се питат как да живеят , а «просто живеят» ; и това по някакъв магичен начин е пълноценен живот (не «все пак» и «някак си», «като че ли», а действително ). Малцина са обаче тези индивиди, чиято жизненост и жизнеспособност е така непосредствена, силна и ясна. Затова аз тук питам: постижима ли е тази истина на живота или тя е само дар за малцина избрани? Имаме ли право да се стремим към подобен идеал — но не като безсилен копнеж, а като даденост и постижение, от което се възползваме тук и сега? Дали мнозинството не е просто обречено на безстрастно живеене, което не познава живота и затова се крие от него? Едва ли, защото и тук, и там животът като възможност («потенция»!) е един и същ — и следователно задачата е просто да бъдем адекватни спрямо него. Което значи: на основата на автентично разбиране, прозряло неговата същина, да живеем пълноценно, без илюзии, без маски, без фалш, без преструвки. (Но защо едни са предразположени към пълноценен живот, а други трябва себе си да предразполагат — трудно, мъчително, «изкуствено», «постфактум» — към такъв живот? Защо инстинктът към едни е благоразположен, а към други — като че ли «злотворен»?)
Аз не се стремя към някакво ефимерно « знание за живота » и не се опитвам да строя наука или дори някакво изкуство, които да ни «учат» на живот.
Убеден съм, че подобни усилия по принцип са напразни: животът не се поддава на «техническо» усвояване и научаване — напук на писанията на толкова много психолози, пишещи дебели книги върху «правилното живеене». Но една
философия на живота,
съобразена с неговото естество и изразяваща го в дълбините му, е най-висшето, което човекът може да притежава — и което му е потребно на този свят. Философията е сравнима по своята мощ и достолепие с религията и затова на нея също може да се разчита — когато се стремим към яснота на разбирането. Но не професионалната и школска философия, занимаваща се и заета единствено със себе си, а живата философия, която разговаря с човека и го насърчава да постигне със собствени сили своята лична истина. Тя разчита на заложеното у самия човек и на човека като «всеобхватна даденост» («сбор от потенции») когато търси значимото за самия човек. Но какво изобщо може да бъде по-значимо за живия човек от живота и истината за него?
Една истинска философия на живота е тази, която обича живота и е привикнала да се вслушва в неговото тайнство. Тя не «измисля» из самата себе си (и «в самата себе си») някаква премъдрост и не се опитва да се дистанцира, да се постави «извън» и «над» живота, да го превърне в прост «обект за познание», външно противопоставен й. Едно такова отдалечаване от естеството на живота не й е присъщо, тя се стреми към пределното приближаване , сливане и дори «претопяване» в него, тя иска да се проникне от извиращата от него жизненост и да стане жива философия, с други думи: философия на живота в истинския смисъл. Тя се опитва да застане в средоточието на самия живот, да стане слово и говор на живота, тя иска чрез думите да изрази неговите естествени и вътрешни пулсации, неговия ритъм и патос , неговите протуберанси и трептения. Философия, която съдържа в себе си « живота на живота», която е живот , изразен в слово — ето го мамещия в далечината идеал на тази философия. Органическото сливане и отъждествяване с живота до степента, на която можеш да кажеш «Да, ето това е животът!» или поне «Това е душата на живота!» , е онова, с което иска да се гордее тази философия на живота, в това се заключава нейната суетност. Слово , което съдържа в себе си «първичната тръпка» на живота, което е силно и могъщо като самия живот, което привързва човека към живота и го причастява към неговото дълбоко изначално тайнство — ето я задачата, отговорността и мисията на тази философия. Дошло е времето, в което се зазорява възраждането на тази автентична философия; затова нека приветстваме завръщането й.
Читать дальше