Ангел Грънчаров - Преследване на времето (Изкуството на свободата)

тази тайна, от която зависят всички отговори, тази стихия, която напира във всичко живо и одушевено. Субстанциалността — ако мога да използвам тук тази стара, немодерна, но все пак понякога незаменима дума — на времето не се нуждае от «извеждане» и «обосноваване», тя в своята пълнота се преживява непосредствено от всяка субективност, чувства се от всяка душа, от всеки живеещ и обичащ живота човек. Единственият начин да « правим » живота си е да се вместваме ефективно във времето и — както скоро ще се убедим — във вечността , израстваща на негова почва. Преходността , която свързваме с времето ( «Всичко тече, всичко се изменя»; «Човек се ражда, живее, остарява и умира», «Ние сме смъртни и тленни същества»… ) и благодарение на която след съществуването би трябвало да остава само «пепел» , бива надмогвана и побеждавана само чрез една подобаваща нагласа спрямо времето, битието, живота. Тази нагласа, ориентирана към постигане на нетленни дела, постижения и жизнеутвърждаващи ценности , е предпоставката за съществуване, което в своите недра съдържа поне «искри» на вечността.

е казал философът, изразявайки една дълбинна интуиция, която всеки човек «носи» в себе си — макар че малцина го знаят или «признават». Тук няма да подлагам на анализ изречението на божествения Платон, изразил по този начин великото си интуитивно прозрение в тайнственото естество на времето — и вечността. Но да си позволя поне това кратко разсъждение-илюстрация. Онова, което «улавяме» във времето и което «получаваме», опитвайки се да се «вместим» в неговия поток, се намира в някакво отношение с вечността — и това ни прави в някакъв смисъл извън времето (като същества, които все пак разполагат с него, а не са негови безмълвни жертви). Времето не ни «поглъща» без остатък, а по чуден начин ни съхранява, предоставяйки ни цял спектър от възможности, ресурси, пролуки в инертността, динамични потенции и една все пак достижима свобода за актуално съществуване и осъществяване на самите себе си. Тази изначална

на живот и човек, на потенциално и актуално в поредицата от актове на съществуването е някаква непонятна мистерия, която в никакъв случай не бива да разрушаваме — мислейки си, че можем да бъдем «нещо повече от нея» (или пък че «стоим над нея»). Има неща, които съвсем не зависят от нас, напротив — ние изцяло зависим от тях. Сред тях на едно от първите места е времето — нишката, свързваща ни с първичната жизненост и с отвъдната вечност, с вечността, до която никога няма да стигнем ако не разбираме себе си, а по този начин и неумолимото време .

Интуицията за обвързаността на времето с движението (или: на движението с времето?) е основа на разбирането ни за живота, чиято времева същност е без съмнение. Динамиката на живота, включително и на живота на съзнанието, предпоставя една историчност , която намираме в себе си и във всичко, направено от човека ( «култура» в противоположност на «натурата» , природата). Това че всеки един живот е динамична реалност или история , в чиито смисъл се вграждат и времето, и съзнанието, и свободата , също е една интуиция, до която без затруднение достига всеки разбиращ човек. Засега само «назовавам» онова, което непосредствено ни е дадено, опитвайки се да запазя неговата «жива фактичност», интуитивност. Не искам да мисля върху него, защото мисленето е склонно да унищожава непосредствеността и нейната живост , а «пороя от думи» и понятия много често не прояснява, а по-скоро «замъглява» чистата и ясна интуиция, скрива нейната «очевидна» истинност. (За да избягна обяснителността и основаната върху нея «назидателност» — а от тях, всички разбираме добре, извира една отегчителна, трудно поносима «мъгла» и сложност — ще се стремя, напредвайки в поставянето на въпроси и търсенето на отговори, да се движа в най-близкото до интуирането и непосредствеността пространство. Тоест ще се опитам да не бягам от него в дебрите на посредствената — и «опосредената» — мисъл, в която всичко е възможно и условно, всичко може да се каже и докаже, в която… «всички котки са сиви» и в която истините — с определен, ясно забележим адвокатски «привкус» — са така мними и относителни, така лишени от контури и пластични очертания.) В този смисъл нека да се задържа малко повече до интуицията за движение, която ще хвърли светлина и върху неотделимото от нея време (нима времето не е движение, отекващо ясно в пределите на субективността и съзнанието на човека?!) Това ще ми даде удобен случай да покажа