Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 1

- Познавали сте Мидас Мълиган?

- Дали съм го познавал? Аз съм единственият, койт о някога го е побеждавал - не че имах

някаква полза от това!

От време на време, внезапно усещайки тревога, тя се чудеше - също както се чудеше на

историите за изоставените кораби, наме рени да плават из моретата, или за светлините без видим

източник, които блестяха в небето - на изчезването на Мидас Мълиган. Няма ше причина да

чувства, че трябва да разреши тези загадки, освен че бяха мистерии, чиято работа не е да

мистериозни: не би могло да са безпричинни, и все пак никаква причина не можеше да ги обясни.

Мидас Мълиган някога беше най-богатият и следователно най-отричаният човек в страната.

Никога не беше губил, каквато и инвестиция да направеше - всичко, до което се докоснеше, се

превръщаше в злато.

- Това е, защото знам какво да докосвам - казваше т ой. Никой не м ожеше да схване логиката

на инвестициите му: той от хвърляше сделки, които се смятаха за абсолют но сигурни и хвърляше

огромни суми в начинания, с които никой друг банкер не би се заел. През годините той беше

спусъкът, който беше изстрелял неочаквани, зрелищни снаряди на промишлен успех из цялата

страна. Тъкмо той беше инвестирал в „Риърдън стийл― в началото, като така беше помогнал на

Риърдън да купи изоставения стоманодобивен завод в Пенсилвания. Когато веднъж един ико -

номист го нарече дързък комарджия, Мълиган каза:

- Никога няма да забогатееш, защото м ислиш, че това, кое то правя, е хазарт.

Говореше се, че човек трябва да спазва неписаното правило, когато си има работа с Мидас

Мълиган: ако кандидатът за заем споменеше личната си нужда или някакво лично чувство, разго -

ворът приключваше и той никога не получаваше втори шанс да говори с господин Мълиган.

- Ами да, мога - казал Мидас Мълиган, когато го попитали дали м оже да назове човек, по-зъл

от този, чието сърце е заключено за жалостта. - Човек, който използва жалостта на другите към

себе си като оръжие.

В дългата си кариера беше пренебрегвал всички публични атаки срещу себе си, освен една.

Първото му име беше Майкъл - когато един журналист от хуманитарната клика го нарече Мидас

Мълиган и му подхвърли този прякор като обида, Мълиган отиде в съда и заяви официална смяна

на името си на Мидас. Смяната беше разрешена.

В очите на своите съвременници той беше човек, който из вършваше непростим грях: беше

горд с богатството си. Това беше чувала Дагни за Мидас Мълиган, никога не го беше срещала.

Преди седем години Мидас Мълиган беше изчезнал. Напуснал дома си една сутрин и повече никой

не чул нищо за него. На след ващия ден вложителите на банка „Мълиган" в Чикаго получили

уведомления да изтеглят средствата си, защото банката затваря. При последвалото следствие

станало ясно, че Мълиган е планирал затварянето предварително и в най-дребни подробности -

служителите му просто изпълнявали инструкциите му. Това беше най-подреденият фалит на банка,

който страната някога бе ше виждала. Всеки вложител получи обратно парите си до пос ледната

стотинка дължима лихва. Всички активи на банката бяха продадени на парче на различни

финансови институции. Когато беше направен баланс на книжата, стана ясно, че всичко съвпада,

до последната стотинка, нищо не беше останало - банка „Мълиган― се беше изпарила.

Никога не се намери улика за мотивите на Мълиган, за лич ната му съдба или за милионите на

личното му богатство. Чове кът и богатството изчезнаха така, сякаш никога не бяха съществували.

Никой не беше предупреден за решението му и никакви и никакви събтия не можеха да се

проследят, за да го обяснят. Ако е искал да се оттегли, чудеха се хората, защо не е продал банката с

огромна печалба, както можеше да направи, вместо да я разрушава? Никой не можеше да даде

отговор. Той нямаше нито семейство, нито приятели. Прислужниците му не знаеха нищо: той беше

напуснал дома си както винаги в онази сутрин и не се върнал - това било всичко.

Дагни си мислеше години наред, че в изчезването на Мъ лиган има нещо невъзможно - все

едно някой нюйоркски небостъргач да изчезне някоя нощ, а след него да остане просто пра зен

парцел на някакъв ъгъл. Човек като Мълиган и съкровище като това, което беше взел със себе си,

не можеха да се скрият никъде - небостъргач не може да се загуби, ще го видят да се из дига над

всяка долина или гора, където са ре шили да го скрият, а ако е разрушен, дори купчината развалини