Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 3

въпроси, които умовете им не бяха в състояние да преценят. Той видя лица, ослепели от пани ка.

- Какво му е на механика ви? - попита панаирджията и посоч и Еди.

- Господ ин У илърс - меко каза кондукторът, - няма смисъл...

- Не изоставяйте „Комет"! - викаше Ед и У илърс. - Не го изоставяйте! За Бога, не го изоставяйте!

408

- Ти луд ли си бе? - извика панаирд жията. - И представа си нямаш какво става по гарите и в

управленията! Търчат наоколо като ято пилета с отрязани глави! До утре сутрин няма да има и една

железопътна компания в бизнеса от тая страна на Мисисипи!

- По-добре елате с нас, господ ин У илърс - каза конд укт орът.

- Не! - викна Еди, сграбчил металното стъпало така, сякаш искаше ръката му да се срасне с него.

Панаирджията вдигна ра мене:

- Е, знач и това е твоето погребението.

- Накъде пътувате? - попита механикът, без да поглежда

Еди.

- Просто пътуваме, братче! Търсим си място, където да спрем... някъде. Ние сме от Им пириъл

Вали, Калифорния. Бандата, дето се нарича Народна партия, обра реколтата и храната, която имахме по

мазетата. Викаха му презапасяване. Така че ние просто се вдигнахме и тръгнахме. Трябваше да

пътуваме нощем заради другата банда във Вашингтон... Просто търсим място, на което да живеем...

Заповядай при нас, приятелче, ако нямаш дом, иначе можем да те оставим по-близо до някой град.

Хората от кервана, с безразличие си мислеше Еди, изглеждаха твърде зли, за да станат

основатели на тайно, свободно се лище, но не достатъчно злии, за да станат банда разбойници;

единствената им дестинация беше като на лъча на фара и също като него щяха да се стопят някъде из

празните равнини на континента.

Той остана на стълбата, загледан нагоре в лъча. Не гледаше, докато последният човек, пътувал

някога с „Комет", се прехвърляше в покритите каруци. Кондукторът се качи последен.

- Господ ин У илърс! - отчаяно извика той. - Идвайте!

- Не - каза Еди.

Панаирджията махна с ръка нагоре към фигурата на Еди на локомотива.

- Надявам се да знаеш какво правиш! - викна той с глас, който изразяваше наполовина заплаха,

наполовина молба. - Може би някой ще дойде да те прибере, след седмица или месец! Може би! Но кой

ще го направи в наши дни?

- Махайте се оттук! - викна Ед и У илърс.

408

Той се качи обратно в кабината, когато каруците тръгна ха бавно напред, и продължиха да се

клатят и скърцат напред в нощта. Седеше нав седалката на механика в неподвижения локо мотив, с чело,

притиснато о безполезния клапан. Чувстваше се като капитан на бедстващ океански лайнер, който

предпочита да потъне с кораба си, вместо да позволи да бъде спасен от кану с диваци, които му се

присмиват с превъзходството на своя пла вателен съд.

Сетне изведнъж го обхвана ослепителната вълна на отчаян, справедлив гняв. Той скочи на крака

и грабна клапана. Трябва ше да подкара този влак; в името на някаква победа, която не можеше да

назове, трябваше да подкара двигателя. Отвъд стадия на мисленето, пресмятането или страха, подтикван

от някакво правдиво чувство за предизвикателство, той дърпаше лостовете както му падне, буташе

клапана напред-назад, натискаше педала на мъртвата машина, който също беше мъртъв, опитваше се да

различи някакво видение, което изглеждаше едновременно далечно и близко, осъзнавайки единствено,

че отчаяната му битка се подхранва от това видение и се води в негово име.

„Не го изоставяй!", викаше умът му, докато виждаше улиците на Ню Йорк, „Не го изоставяй!",

докато виждаше светлините на семафорите, „Не го изоставяй!", докато виждаше димът да се издига

гордо от комините на фабриките, докато се бореше да си пробие път през дима и да достигне видението,

което предизвикваше тези картини. Дърпаше снопове жици, свързваше ги и ги разкъсваше, докато

внезапното чувство за слънчеви лъчи и борови дървета продължаваше да притиска границите на ума му.

„Дагни! - чу се той да вика беззвучно - Дагни, в името на най-доброто в нас!"... Той дърпаше безполезни

лостове и клапан, който вече нямаше какво да задвижва... „Дагни! - викаше той на едно

дванайсетгодишно момиче на обляната в слънце поляна в гората" - в името на най-доброто в нас, трябва

да подкарам този влак! ... Дагни, точно това беше... и ти го знаеше тогава, но не и аз... знаеше го, к огато

се обърна и погледна релсите... Аз ка зах „не бизнес или просто изкарване на прехраната"... но, Дагни,

бизнесът и изкарването на прехраната и нещото у човека, които ги правят възможни - това е най-