Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 3

Не, мислеше си, това не е всичко. Трябваше да признае пред себе си какви картини го измъчват

с чувство на неудобство, кое то не можеше нито да разбере, нито да отблъсне; бяха твърде безсмислени

за определяне и твърде необясними, за да бъдат просто отхвърлени. Едната беше картината на гара,

покрай която бяха минали, без да спират, преди повече от два часа: беше забелязал празния перон и ярко

осветените прозорци на малката сграда; светлините идваха от празни стаи; не беше видял и една

човешка фигура, нито в сградата, нито по коловозите отвън. Другата картина беше на другата гара,

покрай която бяха минали: перонът беше изпълнен от развълнувана тълпа. Сега бяха далеч от свет-

лините и звуците на каквато и да е гара.

Трябваше да измъкне „Комет" оттук. Питаше се защо го смята за толкова неотложно и защо му

се струва толкова жизнено важно да подкара отново влака. Само шепа пътници се друсаха в празните

вагони - хората нямаше къде да ходят* нямаха цели,

405

които да достигат. Не заради тях се бореше - не можеше да каже заради кого го прави. Две

фрази стояха като отговор в ума му, подтикваха го с неяснотата на молитва и с гореща та сила на

абсолютното. Едната беше „от океан до океан, завинаги", другата - „не го изоставяй".

Кондукторът се върна след час заедно с огняря, чието лице изглеждаше странно мрачно.

- Господ ин У илърс - бавно каза огнярят, - централата на ра йона не отговаря.

Еди Уилърс се изправи, умът му отказваше да повярва, но внезапно осъзна, че по някаква

необяснима причина тъкмо това е очаквал.

- Това е невъзможно! - възкликна. Огнярят го гледаше, без да мърда. - Аварийният телефо н

може би е повреден.

- Не, господин У илърс. Не беше повреден. Линията работеше. Централата на района - не. Искам

да кажа, там нямаше никой, който да отговори, или поне никой не си даде труда.

- Но вие знаете, че това е невъзможно!

Огнярят вдигна рамене - беше време, през което хората не мислеха никоя катастрофа за

невъзможна. Еди Уилърс скочи на крака.

- Минете по целия влак - наред и той на кондуктора. - Чукайте на всички врат и - така де, на

заетите купета - и проверете дали на борда има електроинженер.

- Да, сър.

Еди знаеше какво чувстват, защото и той го изпитваше - нямаше да намерят такъв човек, не и

сред апатичните, угаснали лица на пасажерите, които бяха видели.

- Хайде - нареди т ой на огняря.

Заедно се качиха на локомотива. Сивокосият механик седеше на стола си и зяпаше какт усите

навън. Фарът на локомотива беше пуснат и се простираше в нощта, неподвижен и прав, достигайки само

до стопяващите се в далечината траверси.

- Да се опитаме да открием какво не е наред - пред ложи Еди и свали палтото си, с глас, койт о

изразяваше наполовина заповед, наполовина молба.

- Да, сър - съгласи механикът без об ида или надежда. Той беше изчерпал слабоват ите си запаси

от знание - беше проверил всеки възможен източник на проблеми, за който можеше да се сети.

Продължаваше да пълзи из машината, развинтваше разни

406

части и ги завинтваше обратно, вадеше парчета и ги връщаше, разчленяваше движещите се

части както му дойдеше, като дете, което разглобява часовник, но без убеждението на детето, че

познанието е възможно.

Огнярят продължаваше да се навежда от време на време през прозореца на кабината, загледан в

неподвижния мрак, и трепере ше сякаш от нощния въздух, който ставаше все по-студен.

- Не се притеснявайте - каза Ед и У илърс, придавайки на гла са си уверен тон. - Трябва да

направим най-доброто, на което сме способни, но ако се провалим, ще ни изпратят помощ рано или

късно. Никой не изоставя влакове в средата на нищото.

- Преди поне не го правеха - обади се огнярят.

От време на време механикът вдигаше изцапаното си със смазка лице и поглеждаше също така

изцапаните лице и риза на Еди Уилърс.

- Какъв е смисълът, господ ин У илърс? - попита той.

- Не можем да го изоставим! - страстно отговори Ед и; смътно осъзнаваше, че има предвид нещо

повече от „Комет"... повече дори от железницата. Движейки се не престанно от кабината до трите

двигателя и обратно, ръцете му кървяха, ризата залепва ше за гърба му, а той се бореше да си спомни

всичко, което някога беше знаел за двигателите, всичко, което беше учил в колежа и преди това: всичко,

което беше схванал в дните, когато хората от гарата в Роксдейл го гонеха от стъпалата на тромавите си

маневрени локомотиви.