Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 3

Парчетата не се връзваха с нищо; мозъкът му беше задръстен и стегнатсвит; знаеше, че

двигателите не са негова профе сия, знаеше, че нищо не знае и че сега е въпрос на живот и смърт да

открие знанието. Гледаше цилиндрите, лопатките, кабелите, контролните табла, по които още мигаха

лампички. Бореше се да не позволи в ума му да се промъкне мисълта, която се опитва ше да си пробие

път: какви бяха шансовете и колко време щеше да отнеме - според математическата теория на

вероятностите - първобитни хора, които работят само по усет, да уцелят пра вилната комбинация от

части и да възстановят двигателя на локомотива?

- Какъв е смисълът, господ ин У илърс? - простена механикът.

- Не можем да го изоставим! - викна той.

406

Не знаеше колко часа са минали, когато чу огняря да вика:

- Господ ин У илърс! Вижте!

Той се беше навел през прозореца и сочеше в тъмнината зад тях. Еди Уилърс погледна.

Странна, малка светлинка се движеше на резки тласъци в далечината - напредваше неуловимо, не

изглеждаше като нищо, което да му е познато. След малко му се стори, че различава някакви големи

черни силуети, които напредваха бавно; движеха се в редица, успоредна на линията; свет-линката

висеше ниско над земята и се люлееше. Той наостри уши, но не чу нищо. Сетне улови слаб, заглушен

ритъм, който звучеше като конски копита. Двамата мъже до него наблюдаваха черните силуети с

изражение на нарастващ ужас, сякаш някакво свръхестествено видение се движеше към тях от

пустинната нощ. В мига, в който се разсмяха изведнъж, радостни, че са разпознали силу етите, лицето на

Еди на свой ред замръзна в ужас, понеже пред него се изправи призрак, по-страшен от всичко, което

можешеха да очакват: беше редица от покрити каруци.

Клатушкащият се фенер подскочи и спря до локомотива.

- Ей, приятел, да те метна донякъде? - викна един мъж, който очевидно беше водачът. Смееше

се. — Закъсахте, а?

Пътниците на „Комет" надничаха през прозорците,; някои бяха слезли и се приближаваха.

Женски лица надзъртаха от ка руците, измежду купчини покъщнина; бебе плачеше някъде в края на

кервана.

- Да не сте луди? - попита Ед и У илърс.

- Не, честна дума, братче. Имаме доста място. Ще ви закара ме - стига да си плат ите, - ако искате

да се измъкнете оттук.

Беше длъгнест, нервен човек, с отпуснати жестове и безоч лив глас, който изглеждаше като

викач от второстепенен пана ирджийски атракцион.

- Това е „Комет" на „Тагарт " - каза задавено Ед и У илърс.

- „Комет", а? На мен м и прилича повече на ум ряла гъсеница. Какво т и става, братче? Няма да

ходите никъде - пък вече и не можете да стигнете, даже да се опитате.

- Какво искате да кажете?

- Да не м ислиш, че отивате в Ню Йорк, а?

- Отиваме в Ню Йорк.

- Значи... значи не си чул?

- Какво?

407

- А бе ти откога не си говорил с някоя от гарите си?

- Не знам!... Какво да съм чул?

- Че твоят мост Тагарт го няма вече. Заминал. Взривен. Зву кова експлозия или нещо такова.

Никой не знае точно. Само дето вече няма мост, по който да прекосиш Мисисипи. Вече няма Ню Йорк,

поне не за такива като мене и тебе.

Еди Уилърс не разбра какво стана след това - беше рухнал в стола на механика, зяпнал в

отворената врата на машинното отделение - не знаеше колко време е останал там, но когато най-сетне

обърна глава, видя, че е сам. Механикът и огнярят бяха на пуснали кабината. Навън имаше смесица от

гласове, викове, хли-пове, крясъци с въпроси и звука на смеха на панаирджията.

Еди се довлече до прозореца на кабината: пътниците на „Комет" и екипажът се тълпяха около

водача на кервана и парцали-вите му придружители; той размахваше ръцете си в заповедни жестове.

Някои от по-добре облечените дами от „Комет", чиито съпрузи очевидно първи бяха сключили сделка,

се качваха в покритите каруци, хлипайки, сграбчили деликатните си кутии за гримове.

- Качвай се, народе, качвай се! - радост но викаше панаирджията. - Ще направим място за

всички! Малко е претъпкано, но се движи - по-добре от това да останете за храна на койоти-те! Дните на

железния кон отминаха! Имаме само обикновени, старомодни коне! Бавни, но сигурни!

Еди Уилърс слезе до средата на стълбата отстрани на локомотива, така че да вижда тълпата и тя

да го чува. Той размаха едната си ръка, понеже с другата се държеше за стъпалата.

- Не си тръгвате, нали? - викна към пътниците той. - Не изоставяте „Комет"?

Те се дръпнаха от него, сякаш не искаха да го поглеждат или да отговарят. Не искаха да чуват