Айн Ранд - Атлас изправи рамене част 3

- Да, буден е. Не мисля, че ще спи тази нощ... Да, мисля, че може.

Той се обърна и погледна през рамо.

- Джон, доктор Акстън иска да говори с теб.

- Какво? И той ли е на някой от самолетите зад нас?

- Разбира се.

Голт скочи напред и грабна микрофона.

- Здравейте, доктор Акстън - каза той; спокойният му, т их глас беше звуковата равностойност

на усмивка, излъчена в ефира.

- Здравей, Джон - прекалено осезаемата твърдост на гласа на Хю Акстън признаваше на каква

цена е чакал да чуе дали отново ще произнесе някога тези две думи. - Просто исках да чуя гласа ти...

само да знам, че си добре.

Голт се разсмя и с тон на студент, който гордо представя завършената си домашна работа като

доказателство, че си е научил урока, отговори:

- Разбира се, че съм добре, професоре. Трябваше да съм. А

еА.

* * *

Локомотивът на „Комет", който се движеше на изток, се счупи в средата на пустинята в

Аризона. Спря рязко, без видима причина, като човек, който не си е позволявал да осъзнае, че по

403

нася твърде много: някоя претоварена връзка се беше скъсала завинаги.

Когато Еди Уилърс извика кондуктора, трябваше да чака дълго, преди човекът да влезе, и усети

отговора на въпроса си само по примиреното изражение на лицето му.

- Механикът се опитва да разбере какво не е наред, господин У илърс - меко отговори той, с т он,

който внушаваше, че негов дълг е да се надява, но че от години не храни надежди.

- Не знае ли?

- Работи по въпроса.

Кондукторът изчака вежливо половин минута и се обърна да излиза, но спря и се опита да даде

обяснение, сякаш някакъв не ясен, рационален навик му казваше, че всеки опит за обяснение правеше

неизразимия ужас по-лесен за понасяне.

- Нашите дизели вече не са в достатъчно доб ра форма, за да ги пращаме на път, господин

Уилърс. Отдавна вече не си струва дори да се поправят.

- Знам - тихо каза Ед и У илърс.

Кондукторът усети, че обяснението му е по-лошо от липсата на такова: водеше до въпроси,

които хората не задаваха в наши дни. Поклати глава и излезе. Еди остана да гледа празния мрак през

прозореца. Това беше първият „Комет", който тръгваше на изток от Сан Франсиско, от много дни насам:

беше плодът на измъчените му усилия да възстанови трансконтиненталното об служване, Не можеше да

каже какво са му стрували последните няколко дни или пък какво беше направил, за да спаси терминала

в Сан Франсиско от слепия хаос на гражданската война, която хората водеха, без да осъзнават целите

си; не можеше да си спомни сделките, които беше направил много пъти с оглед на момента. Знаеше

само, че беше получил гаранции за сигурността на терминала от водачите на три различни воюващи

фракции, че беше намерил човек за поста управител на терминала, който май не се беше предал

напълно, че беше пуснал още един „Комет" на из ток, с най-добрия дизелов двигател и екипаж, които

беше успял да намери, и че се беше качил на него, за да се върне в Ню Йорк, без да знае колко ще трае

постижението му.

Никога не му се беше налагало да работи толкова усилено; беше свършил работата така

съзнателно, както го беше правил винаги; но сега сякаш работеше във вакуум, сякаш енергията му

404

не намираше проводници и потъваше в пясъците на... на някаква пустиня като тази от другата

страна на прозореца на „Комет". Той потръпна: почувства моментна близост със застиналия ло комотив

на влака.

След малко извика отново кондуктора.

- Как върви? - попита той. Конд укторът вд игна рамене и поклат и глава.

- Изпратете огняря до авариен телефон. Да се обади в цент ралата на района и да ни изпратят

най-добрия техник.

- Да, сър.

През прозореца не се виждаше нищо; Еди Уилърс изключи светлината и успя да различи сива

пустош, осеяна с черните точки на кактусите, без начало и без край. Запита се как хората изоб що са

рискували да я прекосят и на каква цена по времето, когато не е имало влакове. Отвърна глава и включи

лампата.

Единствено фактът, че „Комет" беше в неизправност, му вдъхва ше това чувство на настойчиво

безпокойство. Влакът беше спрял на чужд коловоз - на линията на „Атлантик Саутърн" през Аризона,

която използваха, без да плащат. Трябваше да се измъкнат оттук, мислеше си, нямаше да се чувства

така, щом се върнеха на собствените си релси. Но железопътният възел извед нъж изглеждаше на

непреодолимо разстояние: на брега на Мисисипи, при моста на „Тагарт".