Сесили Зигесар - Защото го заслужавам

Малкият страничен бизнес на Мичел не беше тайна в пицарията. Пицарят повдигна гъстите си черни вежди. Името му всъщност май беше Рей, но макар да купуваше пица и марихуана с години, Нейт все още не беше сигурен.

— Мичел вече си тръгна. Изпусна го.

Нейт потупа задния джоб на жълто-кафявите си панталони, където бе пъхнал портфейла си марка „Коуч“ и в гърлото му заседна задавяща буца страх. Разбира се, че не беше пристрастен, но не обичаше да остава на сухо без никаква трева, когато планираше да си завие една хубава и голяма, за да убие следобеда. И утре следобед, и другиден следобед…

— Какво? Искаш да кажеш, че е заминал вече за Амстердам?

Рей — или може би Рой — отвори лъскавата метална врата на фурната и с майсторско движение подхвърли две горещи парчета върху двуслойни хартиени чинии. После ги поднесе на плота към Нейт.

— Съжалявам, приятел — каза полусъстрадателно. — Но отсега нататък ние продаваме пица и напитки и само пица и напитки. Ясно?

Нейт взе чинията с пицата и после я сложи обратно на плота. Не можеше да повярва на лошия си късмет. Извади портфейла си и взе десетдоларова банкнота от дебелата пачка.

— Задръж рестото — промърмори и хвърли парите на плота, преди да си тръгне с пицата.

Навън, на улицата, той се залута към парка, чувствайки се като бездомно куче. Купуваше трева от Мичел още от осми клас. Един случаен майски следобед, Нейт и неговият приятел Джереми Скот Томпкинсън бяха отишли до пицарията да си вземат по парче и Мичел бе дочул Джереми да подстрекава Нейт да открадне бурканчето с риган и да го изпушат вкъщи. Мичел им предложи да им продаде нещо още по-силно и оттогава Нейт и приятелите му идваха винаги. Какво трябваше да направи сега, да си купи долнокачествен материал от някой случаен измамник в Сентръл Парк? Повечето от тези типове продаваха боклук, изсушена тексаска трева, нищо общо със сочните зелени семена, които Мичел получаваше директно от своя чичо в Перу. Освен това беше чувал, че половината от дилърите в Сентръл Парк са ченгета и чакаха точно типове като него, за да ги задържат.

Изхвърли наполовина изядената пица в най-близкото кошче и зарови ръка в джобовете на моряшкото си палто „Хуго Бос“, където намери недопушена цигара. Пресече Пето авеню и седна на една пейка в парка да я запали. Не обърна внимание на групичката от хилещи се десетокласнички с тъмносини униформи на „Констънс Билард“, които му отправяха сладострастни нежни погледи, докато го подминаваха.

С усмивка тип „знам, че съм неустоим“, златистокестенява коса, смарагдовозелени очи, винаги загорял тен и секси опит в строежа и управлението на платноходи, Нейт Арчибалд бе най-желаното момче в Горен Ийст Сайд. Не му се налагаше да търси девойки. Те сами му се хвърляха. Буквално.

Нейт дръпна силно от горящата цигара и извади мобилния си телефон от джоба. Проблемът беше, че приятелите му по трева от „Сейнт Джуд“ — Джереми Скот Томпкинсън, Чарли Дърн и Антъни Авалдсен — всичките купуваха от Мичел. Мичел бе най-добрият. Все пак заслужаваше си да им звънне и да провери дали някой от тях не е успял да се запаси, преди дилърът им да изчезне.

Джереми беше в такси на път за междуучилищното състезание по скуош на 92-ра улица Y.

— Съжалявам, пич — гласът му пращеше по телефона, — цял ден съм на „Золофт“ — взех го от майка си. Защо просто не купиш евтин от онези дилъри в парка, или нещо подобно?

Нейт сви рамене. Да купуваш евтина трева в парка — това бе толкова… ниско .

— Нямай грижа, пич — каза на Джереми. — До утре.

Чарли беше в комплекс „Върджин“ и купуваше дискове с малкия си брат.

— Много яко — каза, когато Нейт му описа ситуацията. — Близо си до парка, нали? Купи евтин.

— Даа, окей — отговори Нейт. — До утре.

Антъни беше на кормуване в новото спортно BMW-M3, което му подариха родителите преди седмица за осемнадесетия му рожден ден.

— Потърси нещо в аптечката на майка си — посъветва го той. — Родителите са краен вариант.

— Ще потърся — отговори Нейт. — По-късно. — Той затвори и дръпна за последно от малката цигара. — По дяволите! — изпсува, изхвърляйки остатъка в мръсния сняг под краката си.

Този семестър трябваше да бъде двадесет и четири часов купон. Имаше успешно интервю в „Браун“ през септември и беше сигурен, че молбата му е направила достатъчно впечатление, за да го приемат. Освен това, вече не излизаше с малката Джени Хъмфри, която бе много сладка и имаше огромни гърди, но която отне прекалено много от свободното му време. За останалата част от учебната година Нейт беше планирал да се напушва, да се събира с приятелите и просто да го кара спокойно, докато завърши. Без доверения му дилър, този план беше безсмислен.