Сесили Зигесар: Защото го заслужавам

Не точно разбиващ сценарий, но Дан беше толкова сладък в занемарения си, размъкнат и обзет от мизантропия артистичен образ, че на хората може би щеше да им се прииска да го видят.

— Просто седни на бюрото и напиши нещо в черната тетрадка, както правиш обикновено — заповяда Ванеса, която гледаше в обектива на дигиталната видеокамера и проверяваше светлината. — Може ли да разчистиш малко бюрото си от тия боклуци?

Дан омете с ръка бюрото и запрати по кафявия килим на пода химикалки, кламери, хартийки, ластици, книги, празни кутийки „Кемъл“ без филтър, кибрити и празни кутийки от кока-кола. Снимаха в стаята на Дан, защото обикновено това бе работното му място. Освен това, вървеше се само направо през парка от „Констънс Билард“ на Източна 93-та улица между Пета и „Мадисън“ до апартамента на Дан на Западна 99-та улица и „Уест Енд авеню“.

— Може би трябва също да си свалиш ризата — предложи Ванеса. Да създаваш поезия щеше да бъде филм за артистичния процес, щеше да покаже, че това, което остава ненаписано е също толкова важно, както и написаното. Щеше да има много кадри с Дан, който мачка листове и ги захвърля ядосано в другия край на стаята. Ванеса искаше да покаже, че писането — или творчеството като цяло — не беше просто умствен процес: беше също и физически процес. Освен това Дан имаше тези страхотни мускули на гърба, които тя нямаше търпение да заснеме във филма.

Дан се изправи и свали черната тениска, захвърляйки я върху неоправеното легло, където Маркс, старата дебела котка на семейство Хъмфри, лежеше заспала по гръб като лъскав плажен кит. Апартаментът, който Дан споделяше с баща си Руфъс, издател на недотам известни бийтпоети и с малката си сестра Джени, беше разхвърлян, разпадащ се на части и напълно покрит с котешки косми и сплъстен прахоляк. Беше огромен, светъл апартамент с високи тавани, но не беше ремонтиран от двадесет години и ронещите се стени плачеха за боядисване. Дан, баща му и сестра му рядко изхвърляха нещо, така че по изтърбушените мебели и по одраскания дървен под бяха разпръснати стари вестници и списания, книги, полупълни стекове с карти, използвани батерии и неподострени моливи. Беше едно от онези места, където си сипваш кафе и вече имаш косъм в него, а това бе постоянен проблем за пристрастения към кофеина Дан.

— Искаш ли да се обърна с лице към камерата? — попита той, седейки на захабения дървен стол, завъртайки се към Ванеса. — Бих могъл да държа тетрадката в скута си и да пиша така — показа той.

Ванеса коленичи и присви очи в обектива на камерата. Носеше сивата си плисирана униформа на „Констънс Билард“ с черни чорапи и кафявият дебел килим драскаше коленете й.

— Да, така е добре — промърмори тя. Ох, само виж колко бели и гладки бяха гърдите на Дан! Тя можеше да различи всяко ребро и тази прекрасна линия от нежен тъмнорус мъх между корема и пъпа! Пропълзя напред на колене, опитвайки се да се доближи максимално, без да нарушава образа.

Дан захапа края на химикалката, усмихна се на себе си и после написа:

Косата й е късо подстригана, облича се винаги в черно, има нужда от нови кубинки и мрази да се гримира. Но тя е момичето, което вярва в теб и тайно публикува най-добрата ти поезия в „Ню Йоркър“. Може да кажете, че я обичам.

Може би бе най-недодяланото нещо, което някога беше писал, но в края на краищата нямаше да го публикува в „Най-доброто“, или в нещо подобно.

Ванеса се премести напред още малко. Искаше да хване в кадър белите сексапилни кокалчета на ръката на Дан, докато пишеше.

— Какво пишеш? — Тя натисна бутона на камерата за записване на звука.

Дан я погледна, хилейки се с блестящите си златистокафяви очи зад рошавия бретон.

— Не е поема. Просто малка история за теб.

Ванеса почувства пролазваща топлина по тялото си.

— Прочети го на висок глас.

Дан почеса брадичката си смутено и прочисти гърлото си.

— Окей. Косата й бе късо подстригана… — започна да чете написаното.

Ванеса се изчерви, докато слушаше и изпусна камерата на земята. Стигна на колене до мястото, където седеше Дан, отмести тетрадката му и положи глава в скута му.

— Знаеш ли, че винаги говорим за секс, но никога не сме го правили? — прошепна тя, устните й докосваха грубия плат на войнишко зелените му панталони. — Защо не го направим точно сега?

Под брадичката си Ванеса усети бедрото на Дан да се стяга. „Сега?“ Той сведе поглед и проследи с пръст дъгата на ухото й. Имаше четири пиърсинга на всяко ухо и нито една обица. Пое дълбоко въздух. Винаги бе отлагал секса за някой романтичен момент, когато щеше да бъде уместно . Може би този момент бе точно сега , спонтанно. По ирония на съдбата точно след час той щеше да бъде обратно в „Ривърсайд Преп“ в класа по латински и да слуша д-р Уърд, четящ Овидий с пресилен и недодялан латински акцент.