Сесили Зигесар - Защото го заслужавам

Ванеса кимна и се усмихна. Как можеше да забрави Дюк, най-загубеният мъж на планетата?

— Ще имаш кола на разположение, апартамент, оборудване и всичко, от което се нуждаеш — добави Кен. — Искаш ли?

Ванеса забеляза за първи път колко неоформена беше брадичката му. Всъщност брадичката липсваше.

— Винаги съм искала да отида в Кан — отговори и отпи замислено от капучиното си. — Новият ти проект звучи наистина… страхотно. Но вече ме приеха в Нюйоркския университет. От единадесетгодишна мечтая да ида там. Няма начин да се откажа.

— А моят филм? Детска проституция! Животни, които изоставят малките си! Това е поразяващ материал! — Кен Могул се пенявеше и плюеше по барплота.

Ванеса помисли, че ако имаше по-очертана брадичка, слюнката му нямаше да опръска всичко. През рамото му, на таблото за обяви, Ванеса забеляза една светлосиня реклама.

„Ривингтън Роувър клуб за поезия“

обявява прочит на

Даниел Хъмфри и Мистъри Крац

Вторник, осем часа вечерта

Нищо чудно, че Дан я отбягваше цяла седмица. Бил е прекалено зает да бъде известен.

— Ванеса? Слушаш ли ме? — попита Кен. — Първият урок, който трябва да научиш в този бизнес, е, че часовникът никога не спира.

Ванеса го погледна с една полуразвеселена, полуотегчена усмивка на Мона Лиза. Въпреки че беше поласкана от поканата на Кен да работи с него, нямаше никакво намерение да става мини-Могул. Искаше да има собствен стил и собствена кариера, не да изразходва енергията си за нечия чужда работа, колкото и да е добра. Тя поклати обръснатата си глава.

— Съжалявам.

Без да може повече да се сдържа, брадичката на Кен Могул изчезна напълно. Той очевидно гледаше на себе си твърде сериозно. Ванеса се изправи и откъсна светлосинята реклама от таблото над главата му. Предполагаше се, че двамата с Дан правят заедно филм, но ако можеше да се вмъкне в клуба без негово знание и да го снима как чете, щеше да е много по-добре. Дан винаги излизаше по-сполучливо, когато не знаеше, че го гледат.

— Благодаря ти — каза на Кен. — Поласкана съм, наистина. Но работя по нещо ново, самостоятелно. Искам да го завърша.

Кен Могул повдигна очилата си на носа и погледна през прозореца.

— Ти губиш.

— Благодаря за кафето — каза Ванеса, въпреки че той вече не я гледаше. Тя загъна рекламния лист и го пъхна в джоба си. — Късмет в Кан.

Кен Могул закопча коженото си палто „Прада“ и нахлупи качулката на главата си, сякаш искаше да се изолира напълно от нея.

— Чао.

Ванеса тръгна към вкъщи, за да прегледа камерата си и да види какво й трябва за „Ривингтън Роувър клуб“ утре вечер. Когато свърши четенето, щеше да излезе от тълпата и да го изненада с една голяма чаша ирландско кафе, любимата му напитка. Щяха да обменят истории за всички откачени известни личности, с които са се запознали през изминалата седмица. После щеше да го закара вкъщи и да му припомни какво е изпуснал. Щеше да му покаже какво означава да загуби отново девствеността си, така както го беше описал в онази шантава поема.

Все едно че имаше нужда.

— Искаш ли да вземеш Муки и да се разходим заедно? — Арън попита Блеър през затворената врата на спалнята й. Беше сряда следобед и тя седеше затворена в стаята си от понеделник. Вратата се отваряше единствено, за да вземе сандвичите със сирене бри и домати и чашите с горещ шоколад, които Мъртъл й носеше в десет и в пет часа. Тя дори заповяда на семейния лекар да й напише извинителна бележка за една седмица отсъствие от училище. Докторът увери майка й, че не е болна. Училищата като „Констънс“ натоварваха девойките прекалено, особено в горния курс, и освен това бяха стресирани в стремежа си да влязат в най-добрите колежи. Блеър имаше нужда само от няколкодневна почивка и след това всичко ще бъде наред.

Добре де, не точно. Блеър използваше няколкодневната почивка, за да преоткрие себе си — като Мадона.

Арън отвори вратата и надникна в стаята. Въздухът беше спарен, миришеше на цигари и ментова вода за зъби. Главата на Блеър беше увита с бяло-розово шалче „Пучи“. Лежеше на леглото с кръстосани глезени, облечена в бял халат и пушеше „Мерит ултралайт“ с дълго черно цигаре. Видът й напомняше много на Грета-Гарбо-под-прикритие, а това беше и търсеният ефект.

В другия край на стаята беше телевизорът и тя гледаше без звук „Великият Гетсби“ с Робърт Редфорд и Миа Фароу. Блеър дърпаше от цигарето с драматично унесен поглед. Нямаше сили да гледа към Арън, който носеше отново тениската на „Харвард“ — сякаш нарочно искаше да я дразни. Тя вече беше изтръгнала надписа на „Йейл“ от балдахина над леглото си и го беше хвърлила през прозореца заедно с тениската на „Йейл“ на баща си.