Сесили Зигесар - Така ми харесва

— Предполагам, че донякъде аз исках да мислиш това. Затова те заведох там.

Джени вдигна поглед. Той вече не изглеждаше чак толкова ослепителен и красив, свлечен на стола си в противната му стая.

— Но Елиз каза, че е чула, че си бил на благотворителна вечер във „Фрик“. И онова хубаво кожено яке… — И тя пъхна ръце под бедрата си. — Мислех, че живееш там — повтори тя.

Лео поклати глава.

— Разхождам Хенри за госпожа Т след училище. Тя ме кани на мероприятия като вечери във „Фрик“ и ми дава членски карти за музеи, защото знае, че харесвам изкуството, а и нейните деца са вече големи. Доста мило от нейна страна, всъщност.

Джени кимна. Защо беше толкова трудно да приеме това, което вече знаеше? Лео беше просто едно обикновено момче, което разхождаше кучета след училище.

И имаше наистина възрастни родители и живееше в наистина тъмен, депресиращ апартамент. Да, беше запален по изкуството, както и тя, но трябваше да има и още… нещо .

Изведнъж тя скокна от леглото и се протегна за телефона.

— Хайде да правим нещо лудо и романтично! Може да откраднем бутилка вино от родителите ти и да отидем в парка, да седнем под звездите и да се напием!

Лео погледна поразен.

— Може би ти си тайнственото момиче — отбеляза той с объркана усмивка. — Моите родители нямат никакво вино и освен това утре сме на училище. Трябва да сготвя вечеря и да си напиша домашното. Добре дошла си да останеш и да вечеряш с нас.

Вечеря със съсухрените родители на Лео, които са на хиляда години и дори не пият вино? Нямаше нищо лудо или романтично в това!

Джени не знаеше какво й става, но ако не изхвърчеше от мъничката стая на Лео скоро, щеше да избухне.

— Мисля, че трябва да си тръгвам — измрънка тя, като на практика се затича към вратата. Лицето й гореше и дори не успя да се спре и да каже довиждане на родителите му. Предната врата беше само на два-три метра надолу по коридора. Тя грабна палтото си, вече нетърпелива да усети хладния въздух на бузите си и успокояващото пътуване с автобуса из града.

— Чакай — чу тя Лео да вика след нея, но вече си беше отишла.

Елиз й беше казала да разбере дали истинският Лео беше някой, когото тя би харесала. Сега тя имаше отговора.

И той не беше приятен.

— Толкова е прекрасно да те видя отново у дома — възкликна майката на Блеър, когато тя излезе от асансьора, като дърпаше пътните си чанти „Луи Вюитон“. Муки, кучето на Арън, замаха опашка към нея и отърка дупето си о коленете й.

— Разкарай се — изсъска Блеър под носа си, въпреки че се радваше, че си е у дома. Тя съблече палтото си и го хвърли на старинното канапе в ъгъла на фоайето. — Здрасти, мамо.

Къде е Кити Минки?

Елинор пристъпи и целуна Блеър шумно. После й подаде телефона.

— Баща ти, скъпа. Тъкмо водехме най-приятния разговор.

Доколкото й бе известно, родителите й не бяха разговаряли един с друг — цивилизовано — от около година.

— Татко? — каза тя, като пое телефона.

— Блеър, меченцето ми — чу се радостният, пропит от вино глас на баща й, който се пренесе по въздуха от замъка му във Франция. — Как беше?

— Ами, горе-долу — отвърна Блеър.

— Все още нямаш новини от „Йейл“, нали?

— Не. — Блеър не беше дала ни най-малък повод на баща си да мисли, че шансовете й за „Йейл“ — училището, в което беше учил той, — бяха почти сто процента нулеви. Тя се движеше по коридора към старата си стая и застана на прага. — Все още не.

— Добре. Бъди добра с майка си. Тя доста е пораснала май, а?

— Предполагам. — Блеър влезе в стаята и седна на пода. — Липсваш ми, татко.

— И ти ми липсваш, Блеър — каза баща й преди да затвори.

— Е, какво мислиш? — Майка й влезе в стаята и застана зад нея, дишайки тежко. Коремът й изглежда се беше увеличил с около дванадесет инча, докато Блеър я нямаше, но лицето й бе с приятен бронзов загар от пътуването до Хавайските острови и тя изглеждаше доста добре в тъмнозеленикаво-черната рокля за бременни на Даян фон Фюрстенберг. Дори черната й кадифена панделка за коса не изглеждаше толкова зле.

Блеър се опита да се усмихне от мястото на пода в средата на стаята, където седеше, скръстила крака.

— Изглеждаш добре.

— Не, имам предвид стаята.

Блеър сви рамене и премина отново да разгледа стаята. Познатите й перленобели стени бяха пребоядисани в най-бледото жълто-зелено, със зелено стъбло целина и един ред маргаритки от шаблони. Вместо розовия й ориенталски килим имаше кремавожълта рошава черга, която покриваше пода. В ъгъла имаше плетена бебешка люлка, покрита с бяла дантела, а вътре имаше сгънато жълто одеяло, избродирано сложно с бели маргаритки. Покрай далечната стена имаше масичка за преобличане и един гардероб, и двете оцветени в бледожълто. Вдясно на Блеър имаше дървен люлеещ се стол с маргаритки, бродирани на облегалката. Кити Минки, нейната котка, лежеше свита на кълбо на една възглавница на стола, дълбоко заспала.