Сесили Зигесар - Така ми харесва

— Хей — каза Нейт, като се спря на прага. — Блеър все още ли живее тук?

— Хей — отвърна Серена и пусна ръката му. Каква истинска любов беше тази, ако Нейт беше влюбен в друга? Тя въздъхна и се отпусна на леглото, като се усмихваше тъжно към тавана. — Блеър се премести отново у тях.

— О! — Нейт отиде и седна до нея на леглото. Той докосна рамото й. — Добре ли си?

Серена се ухили. Дори да не беше истинската й любов, Нейт все още беше нейният любим.

— Ерик и Блеър не стигнаха до края — каза му тя, защото знаеше, че той би искал да знае това.

— Откъде знаеш това? — попита Нейт подозрително. Не беше пропуснал факта, че Серена и Блеър се бяха карали.

Серена се търколи по корем и зарови лице в ръцете си като малко дете.

— Аз го питах. — Гласът й звучеше потиснато. — Той е мой брат, все пак.

Нейт не каза нищо. Той почувства облекчение, но не възнамеряваше да й каже.

Тя се надигна на лакти.

— Знаеш, че те обичам, Нейти. Но мисля, че и двамата знаем кого наистина искаш да целуваш.

Нейт кимна и се обърна да види изпръскания от дъжда прозорец. Голяма птица бе кацнала на покрива на музея на изкуствата „Метрополитън“. Той се зачуди дали тя не беше един от онези соколи скитници, които винаги летяха около Сентръл парк и изненадваха хората, че всъщност не са гълъби. Соколите бяха грациозни и красиви и видът им действаше някак успокояващо.

Той легна до Серена и ръцете му я обгърнаха в братска прегръдка.

— И аз те обичам — прошепна той в ухото й.

Серена се усмихна и затвори очи. Тя успя да си представи как тя и Нейт лежаха така в стаята й в колежанското общежитие — където и да бяха, тя се възбуждаше. Те вероятно никога няма да бъдат двойка, но все по-рядко щяха да са заедно, да се прегръщат и целуват, точно като сега. Винаги щеше да бъде напълно безобидно и Блеър нямаше защо да разбира. И в крайна сметка щяха да спрат да го правят, когато Серена най-накрая откриеше истинската любов.

Ако това някога се случи.

Когато Ванеса се прибра вкъщи, Руби, Габриела и Арло се бяха сгушили пред телевизора, ядяха сурови соеви зърна и пиеха топло саке.

— Какво става? Мислех, че си тръгвате днес. — Ванеса остави тежката си чанта със снимачното оборудване и си съблече якето. Беше я заварил внезапен проливен дъжд и тя беше цялата мокра.

— Скоро тръгват. — Руби изключи телевизора и тримата направиха най-изкуствените усмивки, които Ванеса някога беше виждала.

— Как беше денят ти, скъпа?

Ванеса развърза своите „Док Мартине“ и ги срита. От ъгъла на хола малкият папагал на Руби, Тофу, грачеше от клетката си, като че ли да я предупреди: „Нещо става! Нещо става!“.

Габриела стана и оправи намачканите места по сложно изработеното розово-лилаво японско кимоно, което носеше. Сивите й плитки бяха вдигнати на главата й, в стил Хайди.

— Между другото, какво правите все още тук? — попита Ванеса. — Мислех, че днес щяхте да се прибирате вкъщи.

Баща й си издуха носа шумно в отговор. Той носеше червен вълнен пуловер, който очевидно беше правен за жена, защото три четвъртите ръкави се свиваха в раменете.

Ванеса се приближи към него и хвърли бърз поглед. Цялото му лице беше на петна и очите му бяха зачервени.

— Татко, болен ли си?

Арло Ейбрамс поклати глава и издуха носа си още веднъж. Нови сълзи се стекоха по бузите му.

— Тихо, тихо — прошепна Габриела, въпреки че не беше ясно на кого.

— Става дума за твоите филми — Руби избухна най-накрая. Тя никога не можеше да запази нещо в тайна. — Показах им твоите филми.

Моля?

Ванеса се втренчи в по-голямата си сестра, твърде вбесена, за да каже нещо. Тогава Арло издуха носа си отново, а гърдите му се надигаха от риданието. Ванеса беше някак разтревожена той да не получи инфаркт или нещо друго.

— Татко?

— Просто си нямахме идея, че си била толкова… артистична — каза Габриела неуверено. — Никаква идея.

Това съвсем не беше комплимент, но Ванеса и не беше просила такъв. Филмите й бяха толкова мрачни и чудати, че едва ли някой можеше да ги хареса.

Арло грабна дистанционното и пусна телевизора отново. Те бяха гледали интерпретация на сцена от филма „Война и мир“, в която не участваше никой друг, освен Дан. Камерата снимаше куп мръсни листа, развети от вятъра насред Медисън Скуеър парк при залез-слънце, след което се прехвърляше на Дан, който лежеше проснат на една пейка в парка. Камерата се приближи към лицето му и сърцето на Ванеса падна в краката й.