Сесили Зигесар - Така ми харесва

Добре, значи това, което беше написал, беше глупаво и прекалено превзето и нямаше много смисъл. Той щеше да е първият, който да го потвърди. Но да обидиш писането на някой така преднамерено беше доста крайно като постъпка… злобно и незряло. Беше все едно да говориш глупости за майка си: Само на теб ти е позволено да го направиш.

— Некадърници — измърмори Дан под носа си и отвори със замах вратата на тоалетната. Той извади черна химикалка от задния си джоб и започна да дращи до своето стихотворение.

Бележки за това как да не бъдеш задник:

1. Не крадете неща от бюрата на хората, особено когато те не ви познават достатъчно добре, за да мислят, че е смешно.

2. Никога не приемайте една поема за завършена. Всъщност, никога не приемайте нищо, защото когато приемате, поставяте себе си и мен в глупаво положение.

3. Разкарайте се, защото никой друг няма да го направи.

Той пъхна химикалката обратно в джоба си, изми си ръцете и ритна вратата, като почти връхлетя върху Зигфрид Касъл.

— Момче — извика го господин Касъл със странния си немски акцент. — Имам някои искания за чекове, които никога не са пристигали. Но ти ги изпрати сам миналата седмица. Ръста току-що се обади да каже, че на Мистъри Крац й е невъзможно да тръгне от Хелзинки, защото Ръста не може да й изпрати парите за път.

Дан отиде до бюрото си и взе черната си куриерска чанта. Изкушаваше се да каже на Зиг Касъл, че чекът на Мистъри беше на път за Хелзинки по река Хъдсън, но не искаше да бъде уволнен — той искаше да напусне.

Господин Касъл го беше последвал до бюрото и го гледаше със злобните си немски очички.

— Защо не намериш някой, който да ти бъде роб — изсъска Дан. Той се качи на стола си, за да прочете думите, написани в червен хоризонтален ред из цялата стая. Ред летър, Ред летър, Ред летър гласеше навсякъде. — Това е наистина творческо — добави той, като скочи от стола. И после излезе.

Трийсет секунди, след като си тръгна, мобилният му телефон звънна неприятно в джоба му. Дан знаеше кой се обажда и без да гледа.

— По дяволите, момче. НИКОЙ, ама НИКОЙ не напуска работата си в „Ред летър“! — изкрещя му Ръсти Клайн. — Предполага се, че усъвършенстваш литературните си заложби. Предполага се, че трябва да правиш каквото ти се казва. Ти си просто един новак, за бога. Не можеш да напуснеш!

Дан крачеше по Седмо авеню юг с телефон, залепен за ухото, решен да не позволи на Ръсти да развали вълнуващата тръпка от триумфа, преминаваща по тялото му.

— Съжалявам, но наистина не знам какво общо имат изпращането на писма на хора, купуването на хайвер или ксерокопирането с писането на стихотворения.

Ръсти запази тишина, поне за секунда.

— Скачай в едно такси, кукло. Ще те чакам в „Плаза“ в десет. Мисля, че знам как да се справя с това.

Дан стоеше на стълбите на метрото на 14-та улица. Той си мислеше как Ръсти се беше опитала да го убеди да си вземе почивка от училище, за да напише кратка биография — нещо, което той въобще не искаше да пише. Искаше да отиде в колеж, за да събере повече житейски опит и да се научи да пише по-добре и не се нуждаеше от агент, за да го направи.

— Всичко е наред — мисля, че мога сам да се справя. Всъщност, мисля, че мога да се справя със самия себе си. Поне за известно време, някак.

Ръсти не отговори веднага. Той успя да чуе как телефоните звъняха и нейната асистентка Бъкли им отговаряше като обезумяла. Дан я почака да му изкрещи нещо за това, че не знае какво е добре за него, но вместо това тя просто каза:

— Сигурен ли си за това?

— Да — каза той твърдо. — Благодаря.

— Добре тогава. Приятен ден.

— На теб също — каза Дан сериозно преди да затвори. Ръсти Клайн беше луда и плашеща кавгаджийка, но въпреки всичко щеше да му липсва.

Той се вмъкна в магазина за понички и си поръча двойно черно кафе и поничка с мармалад; набра номера на Ванеса, докато чакаше. Ръцете му трепереха, докато изнасяше огромната чаша горещо, черно кафе навън. Той се разположи на земята, запали цигара и почака, тъй като телефонът не спираше да звъни.

— Здравей — каза той, когато телефонът се включи. — Чудех се дали си го получила. — Дръпна продължително от цигарата, опитвайки се да помисли какво друго да каже. — Аз съм Дан, между другото. Надявам се, че си добре. Ммм… довиждане — добави той и затвори.

Е, не беше точно: „Съжалявам и нека да се съберем отново“, но поне разтопи леда помежду им.

Лео стоеше пред черната метална врата и я чакаше.