Сесили Зигесар - Така ми харесва

— Аз ще отворя! — извика тя, като пъхна един нарцис в услужливите ръце на Джорди. Тя се забърза към интеркома. — Здравейте?

— Имате пратка, госпожо.

Ванеса пусна пощальона. Той изкачи стълбите и подаде един пакет. Беше адресиран до нея, а името и адресът на Дан бяха написани в горния ляв ъгъл.

Тя затвори вратата, седна на пода и започна да разкъсва пакета със зъби. Опакован във вестник, вътре беше сложен светлорозов пластмасов космически кораб с три пластмасови момиченца отгоре му. Малките момиченца имаха еднакви черни плитки и еднакви зелени рокли. Тя обърна играчката и натисна бутона за включване, след което остави играчката на пода. Засвири луда японска песен, докато момичетата върху кораба се въртяха ли въртяха, а в краката им премигваха леки светлинки. Беше безвкусно и ужасно — направо суперфантастично.

— Какво, за бога, е това? — възкликна Габриела и дойде да погледне. — Кой би ти изпратил такова нещо?

Онова прекрасно момче, за което си мислеше, че ще се омъжа някой ден?

— Харесва ми — заяви Ванеса. — Толкова е ужасно, че го прави хубаво.

Джорди се приближи с гирлянда от нарциси около врата си. Той погледна надолу с намръщен поглед, като че ли се опитваше да разгадае нещото.

— Какво е това?

— Просто нещо — отвърна Ванеса, а идеите за следващия й филм вече се трупаха в главата й. — Хей, може ли да слезеш тук за минута? — попита тя, като мислеше за носа на Джорди. Той се наведе нетърпеливо и тя затвори едното си око, а с пръстите си образува нещо като обектив на камера на другото, за да фокусира поразителния му нос, докато космическият кораб се въртеше и святкаше отзад.

Това звучи като филм за „Оскар“.

— Не мърдай оттук. — Ванеса скокна към стаята си, за да вземе камерата от гардероба си. Ако тя беше достатъчно бърза, родителите й въобще нямаше да забележат какво прави.

— Задръж така — прошушна тя, като придържаше камерата към окото си, докато приближаваше обектива към носа на Джорди в опит да се убеди, че знакът на мира на гердана и нарцисите щяха да бъдат извън кадър. — Добре, стана. — Тя изгаси камерата и я хвърли в черната си ученическа чанта до вратата. Баща й я наблюдаваше от хола, а ослепителните светлини на играчката караха очите му да пламтят. Тя се върна в стаята си, за да събере още някои приспособления. Отсега нататък трябваше да носи космическия кораб и камерата навсякъде, където ходеше, като заснемаше и най-лудите неща, които можеше да си представи, и космическият кораб щеше да бъде единственото постоянно нещо на заден фон.

— Сега мога ли да се изправя? — попита Джорди, когато тя се върна. Той все още коленичеше чудато пред кораба, а очите му бяха замаяни от слушането на онази откачена песен отново и отново.

Ванеса грабна играчката и я изключи, след което заедно с допълнителните батерии и обектива я пъхна в чантата си.

— Да, може — каза му тя разсеяно.

Като имаше предвид, че не й беше необходим повече.

— Хей, къде отиваш? — извика Руби от кухничката.

Ванеса вече можеше да разбере по тона в гласа на Руби, че сестра й знаеше точно какво щеше да направи. Тя завърза своите „Док Мартине“ 14 14 Марка обувки. — Бел.ред. и нахлузи през главата си черното непромокаемо яке, което си беше купила от военноморския магазин.

— Навън — извика тя в отговор, тръшна вратата, а очите на баща й все още изгаряха от любопитство.

В последния си работен ден, преди да започне училище, Дан стоеше пред вратата на мъжката тоалетна в „Ред летър“ и четеше думите, които беше написал на листа хартия, изчезнал от бюрото му преди една седмица. Той беше открил другата поема, която беше написал и бе използвал последния ред от нея — с които напълни моята чиния — и беше решил да го редактира в новото си стихотворение. Само един бърз поглед към Елиз, държаща франзела, който го беше вдъхновил да напише стихотворението, и интересът му към нея, както и интересът му да завърши творбата си, напълно бяха изчезнали.

Дали това имаше нещо общо с имейла, който най-вероятно беше получил наскоро?

Излишният ред не беше основната причина той да не може да спре да зяпа думите на стената в тоалетната. Думите, в които се вглеждаше, дори не бяха неговите. Който и да беше преписал тази част от поемата на стената, беше написал под нея бележка: Вижте по-горе как не се пише .