Сесили Зигесар - Така ми харесва

— Готови ли сте да тръгваме? — провикна се Габриела през гърнето с боклук.

Хипи приятелите на семейството от арт училището, семейство Розенфелд, ги бяха поканили на нещо като благотворителна вечер и те бяха решили да завлекат Ванеса и Руби с тях.

— Все пак къде отиваме? — попита скептично Ванеса, докато стояха пред галерията и чакаха такси. Тя си представяше, че ще прекара останалата част от вечерта, танцувайки боса около огън в някой парк със скулптури в Куинс, за да приветства настроението на пролетта или някоя също толкова незадоволителна мисъл на хипитата.

— На някакво място на име „Фрик“. Мисля, че беше на Пета улица. — Габриела започна да рови из безформената си чанта, която един приятел бе направил за нея от рециклирани гуми на трактор. — Имам адреса написан тук някъде.

— Да, това е на Пето авеню — поправи я Ванеса. — Знам къде е. — Тя беше напълно убедена, че там нямаше да има цял куп мъже, облечени в поли.

Определено не, но би било много по-забавно, ако имаше.

Музеят „Фрик“ бил нюйоркската резиденция на Хенри Клей Фрик, виден индустриалец, производител на кокс и стомана. Господин Фрик бил най-големият колекционер на творби на европейското изкуство и след като починал, имението било превърнато в музей.

Благотворителната вечер под надслов „Добродетел срещу порок“ бе в гостната, огромна стая с дъбови стени, застлана с персийски килим, а по стените бяха изложени картини главно от шестнадесети век на художници като Ел Греко, Холбайн и Тициан. В средата на една от стените бе поставена една от бронзовите скулптури на Солдани, „Добродетелта триумфира над порока“, а в центъра на всяка една от големите кръгли маси, постлани с ленени покривки с кремав цвят, имаше по едно копие на същата скулптура, обградено с венец от виолетови лалета.

Не че някой обръщаше внимание на изкуството.

Жени, облечени в ушити по поръчка рокли, и мъже в смокинги обикаляха масите или стояха на бара, похапвайки късчета патешко месо, мариновано със сладко от сливи, и разговаряха за всичко с изключение на изкуството.

— Видя ли момичето на семейство Ван дер Удсен в рекламата на онзи нов парфюм? — прошепна Тити Коутс на Мисти Бас.

— Фалшивата сълза беше малко преиграване. Мисля, че снимката е била ретуширана, не мислиш ли? — заяви Мисти. Тя кимна многозначително, а точно в този момент Серена и Блеър влязоха с родителите на Серена в залата. Двете момичета се запътиха към бара, за да си вземат нещо за пиене.

— Твоите гърди трябва да изпъкват повече от моите. — Серена повдигна черната си рокля без презрамки „Дона Карън“, която бе заела от Блеър. Те носеха един и същ размер сутиен, така че тя си бе помислила, че роклята ще й стои добре, но всеки път, когато направеше стъпка, усещаше, че роклята се смъква надолу.

— Да, но ти си по-слаба. — Блеър не искаше да го признае, но розовата вечерна рокля „Мили“ на Серена постоянно се опъваше до скъсване под ръцете й и по шевовете на корсажа, откакто го бе закопчала. Тя все по-често чуваше едно малко пук , което конците издаваха, но роклята обещаваше да издържи, докато се приберат вкъщи.

Изглежда всички пиеха коктейли, но сервитьорите не можеха да бъдат открити никъде.

— Защо отново сме тук? — захленчи Блеър.

— Не знам. Това е просто едно от онези неща — отговори Серена разкаяно.

— Ами добре, ако тази година нямат водка „Кетъл уан“, си тръгвам — измрънка Блеър. Миналата година трябваше да се задоволи с „Абсолют“, която бе толкова старомодна, на практика праисторическа.

— Не е ли чудесно да видим тези две момичета отново заедно? — въздъхна майката на Блеър в ухото на госпожа Ван дер Удсен. — Никак не беше хубаво Серена да стои в онзи пансион толкова далече. Ние, жените, имаме нужда да бъдем близо до приятелките си.

— Да, така е — съгласи се госпожа Ван дер Удсен хладно и отклони поглед от коремчето на бременната Елинор. Тя и Елинор винаги са били приятелски настроени една към друга, но да имаш бебе почти на петдесетгодишна възраст беше просто вулгарно. А този дебел, шумен, мустакат инвеститор в недвижими имоти, за когото бе омъжена, — това беше трудно за възприемане.

— О, виж, ето я Мисти Бас. Да отидем и да я поздравим.

Мисти беше изоставила Тити Коутс, която спореше с дъщеря си Изабел за това дали трябваше да получи кола за дипломирането, или не и сега Мисти седеше сама със сина си Чък и клюкарстваха както обикновено. Тя беше студена блондинка, в златиста рокля на Каролина Ерера и с изключителни бижута на Хари Уинстън, а той беше тъмен, примамливо дяволски красив, облечен в сив костюм „Прада“ на зелени райета и с жакет.