Сесили Зигесар - Така ми харесва

— Габи! Арло!

Една жена в елегантна черна рокля до земята и с изключителна кестенява коса, високо вдигната назад в стилен, професионално направен кок, махаше енергично към семейство Ейбрамс от една маса в ъгъла.

— Мисля, че това трябва да е госпожа Розенфелд — и Ванеса замъкна родителите си към жестикулиращата жена.

Мляс! Мляс!

— Толкова се радваме, че сте тук! — извика Пилар Розенфелд и целуна всеки един Ейбрамс два пъти по всяка буза. — Не е ли прекрасно, Рой? — попита тя и докосна съпруга си по ръкава на красивия смокинг. — Отново сме заедно след всичките тези години.

— Прекрасно! — каза Рой Розенфелд с дълбокия си, нежен глас. Семейство Розенфелд бяха посещавали художествено училище със семейство Ейбрамс и едно време бяха носили вратовръзки в различни багри, нарязани дрехи и никакви обувки, въпреки че и двете семейства бяха със заможни родители от Ню Йорк. Очевидно онези дни без обувки са били просто един период в живота им.

До господин Розенфелд стоеше едно високо, тъмнокосо момче, което носеше очила „Армани“ с метална рамка. То се сравняваше с Ванеса, като че ли се опитваше да я измести.

— Джорди, помниш ли Габриела, Арло, Руби и Ванеса? — попита майка му.

Надменното отношение на момчето не се промени.

— Мисля, че последния път, когато те видях, беше още бебе, но съм сигурен, че имаше повече коса.

Ванеса бе забелязала Серена ван дер Удсен и Блеър Уолдорф, сияещи в цялото си великолепие на съседната маса, при което още повече се набиваше на очи, че тя е с училищната си униформа.

— Последния път, когато те видях, беше с оцапани пелени.

Джорди премести очилата си към горната част на огромния си нос.

— Е, сега съм първокурсник по право в Колумбийския.

Руби седна на масата и си наля шампанско в голяма чаша.

— Мамо, татко, добре ли сте?

Техните родители стояха плътно един до друг и се придържаха един друг подобно на своите статуи като произведения на изкуството. Ванеса се зачуди дали са очаквали, че ще танцуват боси около огън, за да приветстват идването на пролетта, вместо да седят на това изискано място.

— Моля. — Господин Розенфелд дръпна празния стол до себе си и покани майката на Ванеса да седне.

— Много ми харесва полата ти — отбеляза госпожа Розенфелд, като посочи случайното модно решение на Арло за случая. — Да не би да е на Галиано?

Арло я погледна с празен поглед. Един келнер с бяло сако дойде да сервира първото ястие, пастет от патица на глинена плоча.

Арло започна да боде с десертната си вилица, като проверяваше за нещо живо вътре. Майката на Ванеса вдигна салфетката от плат и си издуха носа в нея. Руби изсумтя и се закикоти, допряла чашата с шампанско до устата си.

— Все още ли правите изкуство в подкрепа на мира, или вече сте се отказали? — Габриела попита Пилар.

Пилар се усмихна.

— Рой и аз сме адвокати в областта на недвижимите имоти. Джорди също иска да се занимава с право, когато приключи училище. Дори вече нямаме време да рециклираме!

И двамата родители на Ванеса пребледняха. Рециклирането беше в основата на тяхното изкуство. Без него те и тяхното изкуство щяха да престанат да съществуват.

— Ами много жалко — каза Габриела, мръщейки се на пастета. — Мислиш ли, че мога да ги помоля да ми направят салата?

Ванеса зачовърка своята храна, доволна от вълнуващия ход на събитията.

— Какво право искаш да упражняваш? — попита тя Джорди.

Той издиша цигарен дим от чудато дългите си ноздри. Зад него Блеър Уолдорф и Серена ван дер Удсен пушеха като комини, докато бременната майка на Блеър обираше храната от техните чинии.

— Вероятно ще се занимавам с недвижими имоти, като родителите ми.

Ванеса кимна. Беше доста непосилна задача да обясниш желанието на някой да подражава на родителите си, когато нейните собствени родители бяха такива откачалки. Но също така липсата на въображение на Джорди беше някак трогателна. Дори и не изглеждаше грозноват, беше с хубава чуплива черна коса и като че ли бе прекарал доста време в опити да я приведе в подходящ вид, но този нос…

Ванеса нямаше да има нищо против да заснеме носа на Джорди.

— Харесвам очилата ти — каза му тя.

Само защото беше с бръсната глава не означаваше, че не знае как да флиртува.

— Благодаря. — Той ги свали, след което пак ги сложи. — Ти си в горните класове, нали? Знаеш ли вече в кой колеж ще бъдеш следващата година?

Ванеса погледна гневно Руби, за да не се осмели да каже нещо за ранното й приемане в Нюйоркския университет. Но Руби остана съпричастно тиха, което беше голямо изпитание за бъбривка като нея.