Сесили Зигесар - Така ми харесва

А за едно момиче няма нищо по-вълнуващо от това да разгадае едно мистериозно момче.

През втората вечер от посещението си родителите на Ванеса ги заведоха двете с Руби в галерията, където бяха изложени техните скулптури.

Галерията беше огромна и светла, с избледнял дървен под и бели стени. В средата на най-огромната зала стоеше кафяво-бял едър впрегатен кон, който щастливо похапваше голяма салата „Цезар“ от грамадна дървена купа. До него имаше синя пластмасова кофа с вила за сено, стърчаща от нея. Всеки път, когато конят се изхождаше, стилната немкиня скачаше от въртящия се стол и събираше всичко от пода с вилата, след което го изхвърляше в кофата.

Двадесет и две годишната сестра на Ванеса, Руби, погали коня по носа и му даде да хапне ментови дражета „Тик-так“; светлините на галерията се отразяваха във виолетовите й кожени панталони.

— Това е Бъстър. Сладък е, нали? — попита тяхната майка Габриела, не скривайки възхищението си от коня. — Открихме го да яде салата в градината на нашия културен дом. Собственикът му се оказа истински ангел и ни позволи да го доведем тук.

Тя преметна дългата си сива плитка през рамо и погали крайчеца й. Крещящата африканска туника, която беше избрала да облече тази вечер, падаше от широките й рамене като покривка в лилаво, жълто и зелено, с дупка в горната й част за главата. Общо взето, изумяваща мода — Габриела предпочиташе племенни облекла и й се нравеше да се мисли за популярен модел. Тя дори носеше мексикански мокасини, направени от кожата на диви прасета.

Бъстър беше сладък, но какво ги караше да гледат на него като на творба ? Ванеса не спираше да се чуди. Тя се приближи до някакъв предмет, забит на стената, само за да разбере, че това бяха няколко метални рендета за стъргане на сирене. На някои от тях имаше сложени парченца оранжево сирене, което беше изсушено.

— Вероятно си мислиш: „И аз можех да направя това“ — отбеляза баща й Арло Ейбрамс.

— Не съвсем — отвърна Ванеса. Защо, по дяволите, й беше да прави верига от рендета за сирене?

Арло се затътри към нея. Беше облечен с прашно черно вълнено перуанско наметало, пола до коленете от коноп — да, правилно, пола — и бели платнени обувки за тенис. Габриела отговаряше за облеклото му, иначе той въобще нямаше да се притеснява за дрехите. Дългата му посивяла коса се развяваше по раменете и както обикновено той изглеждаше с изпито и разтревожено лице. Ванеса бе напълно сигурна, че тревожността идваше от наркотиците, които беше вземал, когато е бил по-млад. И кой знае, може би все още ги вземаше.

— Затвори очи и си сложи ръцете върху тях — инструктира я Арло, като хвана ръката на Ванеса. В дъха му се долавяше миризма на печено на барбекю вегетарианско месо, което Руби беше сложила в лазанята миналата вечер, или може би Ванеса надушваше миризмата на старото сирене върху рендетата.

Тя затвори очи, като се чудеше дали това бе моментът, в който щеше да оцени великолепието и успеха на работата на своите родители. Тя позволи на баща си да прокара пръстите й през заострените краища на рендетата. Чувството бе точно като да докосваш рендета за сирене, нищо по-особено. Тя отвори очи.

— Страховито, а? — бе всичко, което каза Арло, а светлокафеникавите му очи играеха напосоки.

Наистина си беше страховито.

От другата страна на стаята Руби и Габриела стояха надвесени над едно гърне с боклуци — друго от техните произведения на изкуството — и се кикотеха като десетгодишни.

— Какво е толкова смешно? — попита Ванеса, мислейки, че вероятно разговарят за някое от странните гаджета на Руби, които бяха музиканти или нещо подобно. Тогава забеляза, че дори и високомерната руса немкиня зад бюрото се беше усмихнала. — Какво? — повтори Ванеса.

Арло се изкикоти и прокара изцапаните си с боя пръсти през дългата си посивяла коса, придавайки си самодоволен вид.

— Има семе в онзи боклук — подшушна той и очите му се опулиха. — Нали се сещаш, семе !

А?

Ванеса винаги беше самотна в училище, с обръснатата си глава и с вкус да се облича само в черно, но обикновено самата тя избираше самотата. В този случай тя искаше да схване шегата, наистина искаше. Но просто не успя . И ако родителите й мислеха, че изкуството се изразява с един кон, ядящ салата или кухненски прибори, окачени на стената, или пък гърне боклук със семе в него, просто нямаше начин да разберат тъмната сила на нейните мрачни, проницателни филми. И нямаше начин някога да им ги покаже.