Сесили Зигесар - Така ми харесва

Добродетел срещу порок

Е, всеки ли ще се домъкне с родителите си на онази благотворителна вечер „Добродетел срещу порока“ във „Фрик“? Силно се надявам, поне това означава, че няма да съм сама в моето нещастие. Разбира се, всички ние знаем, че единствената причина те да настояват да дойдем, е да могат да ни сравняват, да говорят за колежите, в които сме кандидатствали, кой вече е приет и общо взето да ни изкарат извън нерви, тъй като за момента това са най-омразните ни теми на разговор. Плюс това няма да има друго по-задушно място от това за купон. Хайде, имам предвид, че купон във „Фрик“ е като купон в къщата на баба ви на село.

Знам, че звуча като неблагодарница, но хайде, купонът си е купон, а и знаете колко много обичам да се обличам официално. Но предпочитаме купон без родители, нали? Единственото страхотно нещо е, че те ще бъдат толкова заети в опита си да се впечатляват едни други, че няма да ни притесняват, като ни мъмрят за това, че пушим в дамската тоалетна. Всъщност дори и да направим нещо леко срамно, те просто ще се престорят, че не ни познават. Така че нека се опитаме да се позабавляваме, а? Виждате ли? Вече очаквате с нетърпение вечерта, нали?

Ще си запазя вашите имейли и наблюдения за след големия купон.

Ще се видим там!

Знаете, че ме обичате

Интригантката

— Дами и господа, моля, заемете местата си! — извика силно Руфъс Хъмфри, докато носеше плато с цвъртящи наденички и фламбирани ябълки и банани към масата. Джени беше накарала баща й да се почувства виновен, задето беше излязъл навън преди да доведе Лео вкъщи, така че Руфъс бе настоял тя да покани Лео и Елиз на вечеря на следващата вечер. Не че Руфъс имаше с какво да впечатли гостите си. Както обикновено той носеше една окапана с храна бяла риза и любимите си изгорени от цигари и протрити отзад сиви спортни панталони. Къдравите му посивели коси и огромните му сиви вежди стърчаха по чудат начин от небръснатото му лице, а устата и зъбите му бяха боядисани от червеното вино.

— По-добре да сядаме — каза Джени, угаси телевизора в библиотеката и се ухили на Лео. — Сега можеш да опиташ странната храна на баща ми. И внимавай — предупреди го тя. — Той слага алкохол във всичко.

Лео погледна часовника си. Пъхна ръце в джобовете на дънките си, след което пак ги извади. Изглеждаше нервен.

— Добре, ще внимавам.

— Баща й не е толкова страшен, колкото изглежда — каза Елиз. Тя провря краката си в розовото си сабо „Дж. Крю“ и затропа към столовата, като че ли бе живяла в къщата на Джени цял живот.

Дан ги посрещна на скрибуцащата маса в столовата. Той четеше един брой на „Ред летър“ и дори и не вдигна поглед, когато баща му плесна в чинията му цял банан и наденичка, която беше като разпаднала се. Когато беше сервирано на всички, Руфъс напълни чашата си до ръба с вино и я вдигна нагоре.

— А сега да поиграем малко на поезия!

Дан и Джени се облещиха един на друг през масата.

Обикновено Джени нямаше нищо против малките неочаквани въпросчета, игрите и лекциите на баща си, но сега Лео беше там и това бе доста срамно.

— Татко — проплака тя. Защо не можеше да бъде нормален поне веднъж?

Руфъс я пренебрегна.

— Къде ще ходим, Уолт Уитман? / Вратите затварят след час. / Накъде сочи брадата ти тази вечер?! — Той посочи Лео с мазен от наденичките пръст. — Назови този поет!

— Татко!

Джени удари по разпадащата се дървена маса в столовата в знак на протест. Всичко в просторния четиристаен апартамент на семейство Хъмфри на ъгъла на 99-та улица и Уест Енд авеню се разпадаше. Но какво можеше да се очаква, когато нямаха майка, нито пък прислужница, за да чисти след тях?

— О, хайде де. Това е лесен въпрос! — изръмжа Руфъс на Лео. Пластмасовата грамофонна плоча, която той постави, преди да донесе храната, изведнъж се включи и странните перуански песни на Има Сумак на висок глас със смяна на ритъма изпълниха стаята. Руфъс си наля друга чаша вино, чакайки с нетърпение отговора.

Лео се усмихна учтиво.

— Ммм, не съм сигурен дали знам…

Дан се наведе и прошушна шумно в ухото му:

— Алън Гинсбърг. „Супермаркет в Калифорния“. Лесно.

Джени срита Дан по крака под масата. Трябваше ли да се прави на толкова остроумен?

Руфъс скръцна със зъби.

— Но аз трябва да спазя обещанията си / и дълъг път да извървя преди да заспя — предизвика го той, а мътните му кафяви очи се взираха напористо в Лео.