Сара Шепард - Мис Съвършенство

— Баф! — изджавка Наоми в ухото на Хана, когато тя мина край нея.

— Бляаак! — подигравателно извика Райли зад гърба й.

— Не им обръщай внимание, Хан — каза Мона на висок глас. — Те просто ти завиждат, че можеш да се побереш в онези тесни джинси в „Отър“, а те не могат.

— Няма проблем — безгрижно отговори Хана, като вирна нос още повече. — Аз поне нямам хлътнали зърна на гърдите си.

Наоми сви устни и се напрегна.

— Бяха станали такива заради сутиена! — изсъска тя през зъби. Хана беше видяла хлътналите й зърна преди една седмица, докато се преобличаха за физическо. Може би причината наистина беше странният й сутиен, но хей — всичко е разрешено в любовта и войната за популярност.

Хана погледна през рамо и ги простреля с надменен и снизходителен поглед. Тя се чувстваше като кралица, която е поставила на мястото им две мърляви млади слугини. И остана изключително доволна, когато забеляза, че Мона ги погледна по същия начин. Нали затова са най-добрите приятелки.

Емили Фийлдс нямаше тренировки в деня преди състезанието, затова от училище се прибра направо вкъщи и забеляза трите предмета, които лежаха на лимоненожълтата кухненска маса. Два чисто нови сини халата за нея и сестра й Карълайн, точно навреме за утрешното им състезание с „Дръри“… и една книга с мека корица, озаглавена „Не е честно: Какво да правя, когато изгубя гаджето си“. Към корицата с кламер бе прикрепена бележка:

Емили, мисля, че това може да ти бъде полезно. Ще се върна в шест.

Емили разсеяно прелисти страниците. Скоро след като тялото на Алисън бе открито, майката на Емили започна да я изненадва с най-различни дребни подаръчета, с които да я разсее, като например книга, наречена 1001 неща, които да те накарат да се усмихнеш, голяма кутия с цветни моливи и кукла морж, защото когато беше по-малка, Емили беше обсебена от моржовете. След самоубийството на Тоби обаче майка й бе дала на Емили само няколко книги за помагане на себе си. Изглежда, госпожа Фийлдс смяташе, че Емили преживява смъртта на Тоби много по-дълбоко от Алината, може би защото си мислеше, че Тоби е бил гадже на Емили.

Тя потъна в мекия кухненски стол и затвори очи. Гадже или не, смъртта на Тоби я преследваше непрекъснато. Всяка вечер, когато се поглеждаше в огледалото, докато си миеше зъбите, тя виждаше Тоби да стои зад нея. Не спираше да си припомня подробностите от онази съдбовна нощ, когато той я бе отвел на бала. Емили му каза, че е била влюбена в Алисън, а той призна, че е доволен от смъртта й. Емили веднага предположи, че той е убиецът на Али и го заплаши, че ще го издаде на полицията. В момента, когато осъзна колко е бъркала, вече бе твърде късно.

Емили се вслушваше в шумовете, които издаваше празната й къща. Тя се изправи, взе безжичния телефон и набра един номер. След едно иззвъняване Мая се обади.

— Карълайн е у Тофър — тихо каза Емили. — Мама е на среща на РТА. Разполагаме с цял час.

— При потока? — прошепна Мая.

— Да.

— След шест минути — обяви Мая. — Засечи ми времето.

На Емили й бяха необходими две минути да се измъкне през задната врата, да изтича през голямата, мокра поляна, и да се шмугне в гората, където се намираше въпросният поток. До водата се намираше един голям плосък камък, идеален за сядане. Двете с Мая бяха открили тайното местенце край потока две седмици по-рано и се срещаха тук колкото се може по-често.

След пет минути и четиридесет и пет секунди Мая се появи сред дърветата. Тя изглеждаше очарователна, както винаги, с чисто бяла тениска, бледорозова минипола и червени маратонки „Пума“. Въпреки че беше октомври, навън бе почти двайсет и седем градуса. Тя бе прибрала косата си назад и разкриваше съвършената си кожа с цвят на карамел.

— Здрасти! — извика Мая, останала почти без дъх. — По-малко от шест минути, нали?

— На косъм — подразни я Емили.

Момичетата се настаниха на камъка. Известно време никоя от тях не продума. Тук, в гората бе много по-тихо, отколкото на улицата. Емили се опита да не мисли за това, как преди няколко седмици бе бягала от Тоби през същата тази гора. Вместо това тя се концентрира върху водата, която проблясваше над камъните, и дърветата, които бяха започнали да пооранжевяват по върховете. Тя си имаше едно суеверие, свързано с голямото дърво, което едва се забелязваше от задния й двор: ако листата му пожълтеят през есента, значи училището й ще върви добре. Ако станат червени, нямаше. Но тази година бяха станали оранжеви. Дали това означаваше горе-долу? Емили вярваше в много суеверия. Тя смяташе, че светът е преизпълнен с най-различни знаци. Нищо не ставаше случайно.