Сара Шепард - Мис Съвършенство

— Липсваше ми — прошепна Мая в ухото на Емили. — Днес не те видях в училище.

Когато устните на Мая докоснаха ухото й, Емили потръпна. Тя промени позата на тялото си и се премести по-близо до нея.

— Знам. И аз те търсих.

— Успя ли направиш опитите по биология? — попита Мая, като хвана кутрето на Емили със своето.

— Аха — Емили плъзна пръсти по ръката на Мая.

— Как мина контролното по история?

Мая сбърчи нос и поклати глава.

— Това ще те накара ли да се почувстваш по-добре? — попита Емили и я целуна леко по устата.

— Трябва да се постараеш повече, за да се почувствам по-добре — каза съблазнително Мая, като сведе жълто-зелените си котешки очи и се протегна към Емили.

Те бяха решили да опитат така: да седят заедно, да излизат заедно всеки път, когато могат, да се докосват, да се целуват. Колкото и да се бе опитвала, Емили не успя да изхвърли Мая от живота си. Тя бе чудесна, изобщо не приличаше на последното гадже на Емили — Бен, всъщност не приличаше на нито едно момче, с което някога бе излизала. В седенето край потока заедно с нея имаше нещо толкова успокояващо. Те не бяха просто заедно — те бяха и най-добри приятелки. Точно такова трябваше да бъде усещането в една връзка.

Когато се откъснаха една от друга, Мая свали едната си маратонка и потопи палеца си във водата.

— Вчера се върнахме в къщата.

Емили затаи дъх. След като работниците бяха открили тялото на Али в задния двор на Мая, семейство Сен Жермен се бе преместило в хотел, за да избегне медиите.

— Усещането… странно ли е?

— Всичко е наред — сви рамене Мая. — О, обаче има нещо интересно. В града има някакъв човек, който дебне хората.

— Какво?

— Да, тази сутрин някакъв съсед казал на мама. Някой тичал през дворовете на хората и надничал през прозорците.

Стомахът на Емили започна да я боли. Това също й напомни за Тоби: когато бяха в шести клас, той бе гадното хлапе, което надничаше през прозорците на хората, особено през Алиния.

— Момиче? Момче?

Мая поклати глава.

— Не знам. — Тя духна къдрите, които бяха паднали на лицето й. — Кълна се в Бога, че този град е най-странното място на света.

— Сигурно пропускаш Калифорния — меко каза Емили и се загледа в ято птички, което излетя от съседното дъбово дърво.

— Всъщност не. — Мая докосна Емили за китката. — В Калифорния няма Емилита.

Емили се наведе и нежно целуна Мая по устните. Целувката продължи пет дълги секунди. После тя целуна Мая по ухото. В отговор Мая целуна долната й устна. Те се отдръпнаха и се усмихнаха една на друга. Следобедното слънце придаваше красив оттенък на лицата им. Мая целуна Емили по носа, после слепоочията й, след това шията. Емили затвори очи и Мая я целуна по клепачите. Тя си пое дълбоко дъх. Мая прокара нежните си пръсти по брадичката на Емили; усещането бе сякаш хиляди пеперуди пърхаха върху кожата й. Колкото и да се бе опитвала да се убеди, че е грешно да бъде с Мая, толкова повече й се струваше, че това е най-правилното нещо.

Мая се отдръпна.

— Имам едно предложение за теб.

Емили се усмихна.

— Предложение. Звучи сериозно.

Мая пъхна ръце в ръкавите й.

— Какво ще кажеш да го направим по-открито?

— Открито? — повтори Емили.

— Да. — Мая прокара показалец по ръката на Емили и кожата й настръхна. Емили усети мириса на банановата й дъвка, който направо я опияняваше.

— Има предвид да сме заедно у вас. Да сме заедно в училище. Ние. Знам ли. Наясно съм, че не си готова за това, Ем, но е много трудно да прекарваме цялото си време на този камък. Какво ще правим, когато застудее?

— Ами ще идваме тук с кожуси — пошегува се Емили.

— Сериозно говоря.

Емили гледаше как силният вятър удря клоните един в друг. Въздухът изведнъж замириса на изгорели листа. Тя не можеше да покани Мая вкъщи, защото майка й вече бе дала ясно да се разбере, че не иска те двете да са приятелки по ужасни, почти със сигурност расистки причини. Но Емили не възнамеряваше да обяснява точно това на Мая. А колкото до другото, да излизат заедно — не. Тя затвори очи и си представи снимката, която А. й бе пратил не много отдавна — онази, на която Емили и Мая се целуваха в кабинката за снимки на купона у Ноъл Кан. Тя примигна. Все още не бе готова да се разкрие пред хората.

— Съжалявам — каза Емили, — но за момента положението ме устройва.

Мая въздъхна.

— Добре — каза тя, имитирайки магаренцето Йори.

— Ще трябва да се примиря с това.

Емили се загледа във водата. Две сребристи рибки плуваха плътно една до друга. Щом едната завиеше, другата я следваше. Бяха като онези двойки, които не можеха да дишат един без друг, когато се наложеше да бъдат разделени. Тя леко се натъжи, когато осъзна, че двете с Мая никога няма да бъдат такава двойка.