Сара Шепард - Мис Съвършенство

— Липсваше ми днес — каза той.

— И ти на мен — автоматично отговори Ариа със свито гърло. Тя погледна през прозореца си и видя Езра на учителския паркинг, да се качва на стария си очукан „Фолксваген Бийтъл“. Беше залепил една нова лепенка на бронята си — ДА ЖИВЕЕ ЕКОЛОГИЯТА — и изглежда, че бе измил колата си през уикенда. Не че това би трябвало да я интересува.

Докато Шон изчакваше другите студенти пред него да излязат от паркинга, той потриваше гладко избръснатата си брада и си играеше с яката на полото си. Ако трябваше да определи Шон и Езра с термини от литературата, то Шон щеше да бъде хайку — спретнат, семпъл, красив. Езра щеше да бъде една от хаотичните трескави поеми на Уилиям Бъроуз.

— Искаш ли да се видим по-късно? — попита Шон. — Да вечеряме заедно? Да поседим с Ила?

— Хайде да излезем — реши Ариа. Шон беше толкова сладък, когато искаше да прекарва време с Ила и Ариа. Тримата дори бяха гледали заедно колекцията на Ила от дивидита на Трюфо — независимо от признанието на Шон, че всъщност не разбира френските филми.

— Някой ден ще трябва да се запознаеш с моето семейство. — Най-накрая Шон успя да се измъкне от училищния паркинг.

— Знам, знам — каза Ариа. Тя ужасно се притесняваше от срещата със семейството на Шон — бе чувала, че са неприлично богати и свръхидеални. — Скоро.

— Треньорът иска отборът ни да отиде утре на състезанието по плуване за подкрепа. Ти ще отидеш с Емили, нали?

— Разбира се — отговори Ариа.

— Значи може би сряда в такъв случай? На вечеря?

— Може би.

Когато свиха по горския път, който заобикаляше „Роузууд дей“, телефонът на Ариа изпиука. Тя нервно го измъкна — стряскаше се всеки път, когато получеше съобщение, при мисълта, че може да е А., въпреки че той, изглежда, бе изчезнал. Новото съобщение обаче бе от някакъв непознат номер. Съобщенията от А. винаги идваха от „скрит“ номер. Тя натисна бутона „прочети“.

Ариа, трябва да поговорим. Можем ли да се видим пред колежа по изкуства в „Холис“ днес, в 16:30 часа? Аз съм в сградата, чакам Мередит да свърши часовете си. Много бих искал да си поговорим.

Ариа гледаше отвратено екрана. Толкова много неща я дразнеха. Първо, нима баща й вече имаше мобилен телефон? След всичките години, през които ги бе избягвал, защото според него причинявали мозъчни тумори. Второ, той й бе изпратил есемес — какво щеше да последва, профил в Май спейс?

И трето… самото писмо. Особено определението накрая — твоят татко. Да не би да си мисли, че тя е забравила кой е той?

— Добре ли си? — Шон отмести за миг очи от тесния, криволичещ път.

Ариа му прочете съобщението от Байрън.

— Можеш ли да си представиш? — попита го тя накрая. — Звучи така, сякаш има нужда да се занимава с нещо, докато чака оная мръсница да си свърши часовете.

— Какво смяташ да правиш?

— Да не ходя. — Ариа потръпна, като си припомни моментите, в които бе виждала баща й и Мередит заедно. В седми клас двете с Али ги бяха хванали да се целуват в колата на баща й, а след това, преди няколко седмици, двамата с по-малкия и брат Майк ги засякоха в бар „Виктъри“. Мередит бе казала на Ариа, че двамата с Байрън са влюбени, но как беше възможно това? — Мередит е унищожителка на семейства. Тя е по-лоша дори от Хестър Прин!

— Кой?

— Хестър Прин. Тя е главната героиня от „Алената буква“ — разглеждаме я в момента в час по литература. В нея се разказва за една жена, която извършва прелюбодейство и целият град започва да я отбягва. Според мен Роузууд трябва да отбягва Мередит. Градът се нуждае от позорен стълб, на който да я унижи.

— Какво ще кажеш за онзи кол на панаира? — предложи Шон, като намали, докато изпреварваха един колоездач. — Нали се сещаш за дървения уред с дупките, в които си пъхаш главата и ръцете? После те заключват и ти просто си стоиш там. Толкова снимки сме си направили с това нещо.

— Идеално е — почти извика Ариа. — А Мередит заслужава да й се изпише на челото „крадла на съпрузи“. Просто пришиването на червена буква А към роклята й няма да бъде достатъчно.

Шон се засмя.

— Звучиш така, сякаш „Алената буква“ страшно ти харесва.

— Не знам, прочела съм едва осем страници. — Ариа внезапно се умълча, сякаш се бе сетила нещо. — Всъщност, почакай. Остави ме пред „Холис“.

Шон я погледна с крайчеца на окото си.

— Ще се срещнеш ли с него?

— Не точно — лукаво се усмихна тя.

— Дооообре… — Шон подмина няколко пресечки в студентския квартал на „Холис“, който бе пълен с тухлени и каменни сгради, стари бронзови статуи на основателите на университета и стотици небрежно облечени студенти, яхнали велосипедите си. Спря колата на паркинга на университета и я погледна разтревожено.