Сара Шепард - Познай кой се върна

Единственото съобщение, което не беше изпратено от този телефон, гласеше Не вярвай на всичко, което чуваш. Мона го бе изпратила случайно от другия телефон. Хана потрепери. Тъкмо бе взела новия си телефон и не беше въвела всички номера в него. Мона се беше объркала и Хана бе разпознала номера й. Ако не го беше познала, кой знае колко дълго щеше да продължи това.

Хана стисна блекбърито на Мона, изпитвайки ужасното желание да го размаже. Искаше й се да извика: Защо? Знаеше, че трябва да презира Мона — ченгетата бяха открили мини вана, с който Мона беше блъснала Хана, прибран в долепения до къщата на семейство Вандерваал гараж. Колата беше покрита с брезент, но предната броня бе смачкана и кръв — кръвта на Хана — бе опръскала предните фарове.

Но Хана не можеше да я мрази. Просто не можеше. Ако вместо това успееше да изтрие всеки хубав спомен, който имаше с Мона — обиколките по магазините, триумфалните им попадения, Приятелниците. Сега кого ще пита какво да облече, когато изпадне в недоумение? С кого ще ходи да пазарува? Кой ще се преструва, че й е приятел?

Тя притисна към носа си ароматния сапун в банята, като се опита да се насили да не заплаче и да измие всичкия грижливо нанесен грим. След като няколко пъти си пое дълбоко дъх и се успокои, Хана отново погледна към изпратените съобщения на Мона. Тя маркира всичките есемеси, подписани с А., които Мона й бе изпратила, и натисна бутона ИЗТРИВАШ! НА ВСИЧКИ. Появи се съобщение: Сигурни ли сте, че искате да бъдат изтрити? Иконката на кошчето за отпадъци се отвори и затвори. Щом не може да изтрие приятелството им, можеше поне да изтрие тайните си.

Уайлдън я чакаше прав в коридора — беше предложил да откара Хана на делото. Тя забеляза, че очите му тежаха и краищата на устните му бяха увиснали надолу. Запита се дали е изтощен от изминалия уикенд или просто майка й му беше казала за работата в Сингапур.

— Готова ли си? — попита той тихо.

Хана кимна.

— Само минутка. — Тя бръкна в чантата си и извади блекбърито на Мона. — Подарък за теб.

Уайлдън го взе объркан. Хана не си направи труда да му обяснява. Той беше ченге. И сам щеше да се досети.

Уайлдън отвори вратата на полицейската кола и Хана се настани на предната седалка. Преди да потеглят, тя изпъна рамене назад, пое си дълбоко дъх и се огледа в огледалото за обратно виждане. Тъмните й очи блестяха, кестенявата й коса бе жива, а фон дьо тенът успешно покриваше всичките й отоци. Лицето й бе слабо, зъбите равни и тя нямаше нито една пъпка по лицето. Грозната, тромава Хана от седми клас, чието отражение я бе преследвало от седмици, вече беше изчезнала завинаги от живота и. От този миг нататък.

Все пак тя беше Хана Мерин. И беше великолепна.

Във вторник сутринта Емили се почеса по гърба на роклята на точки с буфан ръкави, която беше заела от Хана, като си мислеше, че щеше да е по-добре, ако бе обула панталони. До нея седеше Хана, изтупана в червена рокля в ретро стил, а Спенсър беше облякла лъскав костюм на райета. Ариа се беше докарала в един от обичайните си ансамбли на по няколко ката — черна рокля с къси ръкави, навлечена над зелена термориза, с бели плетени три четвърти чорапи и шикозни боти до глезените, които каза, че си била купила в Испания. Те стояха навън в студения утринен въздух, на празния паркинг до сградата на съда, далеч от представителите на медиите, които се вихреха на стълбището пред входа.

— Готови ли сме? — попита Спенсър, като ги огледа внимателно.

— Готови — пропя Емили заедно с останалите. Спенсър бавно протегна ръце, в които държеше голям чувал за отпадъци и всички, една по една, започнаха да пускат вътре разни неща. Ариа хвърли куклата на Злата кралица от „Снежанка“, чиито очи бяха задраскани с хиксове. Хана пусна едно смачкано парче от вестник, на което пишеше: Съжалявай ме. Спенсър хвърли в чувала снимката на Али и Иън. Те се редуваха да пускат вътре всички неща, които А. им беше изпратил. Първоначално бяха решили да ги изгорят, но Уайлдън се нуждаеше от улики.

Когато дойде ред на Емили да хвърля последна, тя погледна към онова, което държеше в ръцете си. Това бе писмото, което беше написала на Али, скоро след като я бе целунала в къщичката на дървото, малко преди да умре. В него Емили изповядваше безсмъртната си любов към Али, изливаше на хартия всяка емоция, която съществуваше в тялото й. Върху част от него А. беше написал: