Сара Шепард - Познай кой се върна

Тя седна до сестра си и я прегърна през раменете.

— Всичко е наред — прошепна тя в ухото й. Мелиса вдигна глава за миг, погледна объркано Спенсър, после облегна глава на рамото й и заплака.

Уайлдън й подаде кърпичка и се изправи, като им благодари за съдействието по време на разследването, докато излизаше от къщата, телефонът иззвъня. Мисис Хейстингс бързо излезе в коридора и го вдигна. След минутка тя надникна в хола.

— Спенсър — прошепна тя със сериозно лице, но очите й блестяха от вълнение. — За теб е. Господин Едуардс се обажда.

Спенсър усети как я облива гореща вълна. Господин Едуардс беше председателят на комитета за връчването на „Златната орхидея“. Обаждане лично от него означаваше само едно нещо.

Спенсър облиза устните си и се изправи. Другият край на стаята, където стоеше майка й, сякаш се намираше на километри оттук. Тя се запита за какво ли са били тайните обаждания на майка й — какъв ли голям подарък й беше купила, защото тя бе убедена, че Спенсър ще спечели наградата. Но дори това да беше най-прекрасното нещо на света, Спенсър не вярваше, че ще съумее да му се наслади.

— Мамо? — приближи се тя към майка си и се наведе над античното бюро „Чипъндейл“, което се намираше до стойката на телефона. — Смяташ ли, че измамата ми е нещо лошо?

Госпожа Хейстингс побърза да покрие слушалката с ръка.

— Да, разбира се. Но това вече го обсъдихме. — Майка й постави слушалката на ухото на Спенсър. — Обади се — изсъска тя.

Спенсър тежко преглътна.

— Ало? — най-накрая успя да произнесе с дрезгав глас.

— Госпожице Хейстингс? — каза мъжки глас от другия край на линията. — Обажда се господин Едуардс, председателят на комитета за връчване на наградата „Златна орхидея“. Знам, че е късно, но имам изключителни новини за вас. Решението беше трудно за нас, предвид двестате невероятни кандидати, затова с огромно удоволствие искам да ви съобщя, че…

Спенсър имаше чувството, че господин Едуардс говори под вода — тя едва успя да чуе останалото. Погледна към сестра си, която седеше сама на дивана. Тя бе проявила невероятна смелост, признавайки, че лъже. Можеше да каже, че не си спомня, и никой нямаше да я обвини в лъжа, но вместо това тя бе предпочела да каже истината. Спенсър се сети и за предложението на Мона — Знам, колко силно искаш да си идеална. Работата бе в това, че ако не беше идеална наистина, от това нямаше да има никакъв смисъл. Спенсър притисна слушалката към ухото си. Господин Едуардс замълча, очаквайки отговора на Спенсър. Тя си пое дълбоко дъх, повтаряйки на ум думите, които щеше да произнесе след миг: Господин Едуардс, трябва да ви призная нещо.

Това бе признание, което нямаше да се хареса на никого. Но тя можеше да го направи. Наистина можеше.

Вторник сутринта Хана седеше на леглото си, като бавно потупваше муцунката на Дот и се оглеждаше в дамското си огледалце. Най-накрая бе открила подходящия фон дьо тен, който покриваше изцяло отоците и шевовете, и искаше да сподели с някого добрите новини. Естествено, че първото, което и мина през ума, бе да се обади на Мона.

Тя се огледа в огледалото и долната й устна потрепери. Все още не й се струваше реално.

Предположи, че може да звънне и на старите си дружки, с които бе прекарала доста време през последните дни. Предишния ден ги бяха освободили от училище, и те го бяха прекарали в джакузито на Спенсър, където четяха статията в Ю Ес Уийкли за Джъстин Тимбърлейк, който се беше появил на купона на Хана точно след като тя беше тръгнала. Заедно с екипа му попаднали в задръстване и прекарали там два часа. Когато се прехвърлиха на страниците за красота и стил, Хана се сети как Лукас й четеше цели броеве „Тийн воуг“, докато беше в болницата. Тя изпита внезапна тъга и се зачуди дали Лукас знае какво й се беше случило през последните няколко дни. Не й се беше обаждал. Може би повече никога нямаше да й проговори.

Хана свали огледалото. Внезапно си спомни нещо, също толкова лесно, колкото някой всеизвестен факт, като името на адвоката на Линдзи Лоън или името на последното гадже на Зак Ефрън. Нещо от нощта на инцидента й. След като роклята й се беше раздрала, Лукас се беше появил до нея и й беше подал сакото си да се покрие. Беше я отвел в читалнята на колежа „Холис“ и я беше държал в прегръдките си, докато тя плачеше. Едното доведе до другото… и ето, че те се целуваха също толкова жадно, колкото миналата седмица.