Сара Шепард - Познай кой се върна

— Добре — каза меко Ариа, като галеше Пигтуния по козината.

Ила въздъхна.

— Съжалявам, скъпа, толкова ми липсваш.

В гърлото на Ариа се образува една огромна буца с форма на яйце. Тя се загледа в хлебарките, които Мередит беше нарисувала на тавана.

— И ти ми липсваш.

— Стаята ти те очаква, ако я искаш — каза майка й.

Ариа притисна Пигтуния към гърдите си.

— Благодаря — прошепна тя и затвори телефона. Откога чакаше да чуе тези думи! Какво облекчение щеше да бъде да спи отново в леглото си, на нормален матрак и меки, пухкави възглавници. Да бъде заобиколена от плетивата си и книгите, от брат си и Ила. Ами Байрън? Ариа го чу да кашля в съседната стая.

— Трябват ли ти кърпички? — извика Мередит от банята със загрижен глас. Ариа се сети за картичката, която Мередит бе направила за Байрън и която бе закачила на хладилника. На нея бе нарисувано едно слонче, което казваше: „Просто наминах, за да ти пожелая прекрасен ден.“ Това й изглеждаше като нещо, което Байрън — или Ариа — биха направили.

Може би Ариа беше реагирала твърде остро. Може би щеше да успее да го убеди да купи едно по-удобно легло за тази малка стая. Така можеше да идва и да преспива тук от време на време.

Може би.

Насочи поглед към телевизора. Пресконференцията на Иън беше свършила и всички се разотиваха. Когато камерата показа по-общ план, Ариа забеляза едно русо момиче с познатото сърцевидно личице. Али? Ариа скочи. Тя разтърка очи толкова силно, че я заболя. Камерата отново мина през тълпата и тя разбра, че русата жена е поне на трийсет. Ариа очевидно халюцинираше от недоспиване.

Тя се върна във всекидневната с Пигтуния в ръка. Байрън разтвори ръце и Ариа се сгуши в него. Той потупа разсеяно Пигтуния по главата, докато седяха на дивана и гледаха по телевизията резултата от пресконференцията.

Мередит излезе от банята с леко позеленяло лице. Байрън свали ръката си от раменете на Ариа.

— Още ли ти е лошо?

Мередит кимна.

— Да. — На лицето й бе изписано разтревожено изражение, сякаш знаеше някаква тайна, която нямаше търпение да каже. Тя погледна и двамата, и краищата на устните й се извиха в усмивка. — Но всичко е наред. Защото… съм бременна.

По-късно вечерта, след като полицията привърши с обиска на къщата на семейство Вандерваал, Уайлдън пристигна в дома на семейство Хейстингс, за да зададе няколко финални въпроса на Мелиса. Сега той седеше на кожения диван във всекидневната с подпухнали и уморени очи. Всъщност всички изглеждаха изморени — освен майката на Спенсър, която носеше лек и прохладен сукман. Двамата с бащата на Спенсър стояха в другия край на стаята, сякаш дъщерите им бяха покрити с бактерии.

Мелиса говореше с монотонен глас.

— Не ви казах истината за онази нощ — призна тя. — Двамата с Иън пихме и аз съм заспала. Когато се събудих, той не беше в стаята. После отново заспах, а когато се събудих, той беше при мен.

— Защо не ни разказа за това преди? — настоятелно попита бащата на Спенсър.

Мелиса поклати глава.

— На следващата сутрин заминах за Прага. Тогава още не знаех, че Али е изчезнала. Когато се върнах и всички бяха пощурели… ами, никога не съм смятала, че Иън е способен на нещо такова. — Тя заусуква подгъва на бледожълтата си блузка с качулка около пръста си. — През всичките тези години аз ги подозирах, че са имали връзка, но не вярвах, че е нещо сериозно. Дори не съм си и помисляла, че Алисън ще му отправя ултиматуми. — Както всички останали, Мелиса също бе научила мотивите на Иън. — Искам да кажа, та тя беше едва в седми клас.

Мелиса погледна към Уайлдън.

— Когато започнахте да задавате въпроси къде сме били двамата с Иън, взех да се питам дали пък не е трябвало да кажа нещо още преди години. Но все още не вярвам, че това е възможно. А тогава не казах, защото… защото ме беше страх да не загазя, тъй като съм скрила истината. А не можех да си го позволя. Какво щяха да си помислят хората за мен?

Лицето на сестра й се сгърчи. Спенсър полагаше огромни усилия да не зяпне от изумление. Бе виждала сестра си да плаче безброй пъти от разочарование, от яд, от гняв или заради това, че нещата не са станали по нейната. Но никога не я беше виждала да плаче от страх или срам.

Спенсър очакваше родителите и да отидат да утешат Мелиса. Но те си стояха изправени в другия край на стаята, с укорителни изражения на лицата. Тя се запита дали през цялото време двете с Мелиса не бяха имали едни и същи проблеми. Мелиса бе успяла да я накара да повярва, че може да впечатли родителите им почти без усилия, затова Спенсър никога не си бе помисляла, че Мелиса също страда.