Сара Шепард - Познай кой се върна

Хана седя дълго в леглото си, напълно вцепенена. Най-накрая протегна ръка към телефона и набра номера на Лукас. Беше препратена към гласова поща.

— Здрасти — каза тя след сигнала. — Обажда се Хана. Исках да те питам дали… дали можем да поговорим. Обади ми се.

Когато затвори телефона си, Хана потупа Дот по облеченото в елече от шотландско каре гръбче.

— Може би трябва да го забравя — прошепна тя. — Може би някъде има още по-готино момче за мен, не мислиш ли? — Дот неуверено накриви глава, сякаш не й вярваше.

— Хана? — Гласът на господин Мерин долетя от първия етаж. — Можеш ли да слезеш долу?

Хана се изправи и разкърши рамене. Може би не беше много подходящо да се носи яркочервена трапецовидна рокля „Ерин Федерсън“ на делото на Иън — сякаш се появяваше с шарена рокля на погребение, но Хана имаше нужда от малко освежаващ цвят. Тя сложи златна гривна на китката си, взе червената си чанта „Лонгчами“ и разпиля косата по гърба си. Баща й седеше на масата в кухнята и решаваше кръстословица в „Нешънъл Инкуайърър“. Майка й бе седнала до него и проверяваше пощата си на лаптопа. Хана ахна. Имаше чувството, че откакто се бяха оженили, не ги беше виждала да седят така, заедно.

— Мислех, че вече си се прибрал в Анаполис — промърмори тя.

Господин Мерин остави химикала си на масата, а майка й бутна лаптопа настрани.

— Хана, искаме да говорим с теб за нещо важно — започна баща й.

Сърцето на Хана подскочи. Те ще се съберат. Кейт и Изабел вече ги няма.

Майка й се прокашля.

— Предложиха ми нова работа… и аз приех. — Тя почука с дългите си, лакирани в червено нокти по масата. — Само че тя е… в Сингапур.

— Сингапур? — изкряка Хана, като се стовари на един стол.

— Не очаквам от теб да дойдеш с мен — продължи майка й. — Пък и при всичкото пътуване, което ме очаква, не съм съвсем сигурна, че искам да дойдеш. Значи имаш два варианта. — Тя протегна едната си ръка. — Можеш да отидеш в пансион. Дори тук някъде, ако искаш. — След това протегна другата. — Или пък да се преместиш при баща си.

Господин Мерин въртеше нервно химикала си.

— Когато те видях в болницата… осъзнах някои неща — каза тихо той. — Искам да съм до теб, Хана. Искам да вземам по-голямо участие в живота ти.

— Няма да се преместя в Анаполис! — категорично настоя Хана.

— Няма да ти се налага — каза нежно баща й. — Мога да се преместя в тукашния офис на фирмата. Майка ти дори ми предложи да се преместя в къщата.

Хана ахна. Това й заприлича на някое риалити шоу, в което всичко се е объркало.

— Кейт и Изабел ще останат в Анаполис, нали?

Баща й поклати отрицателно глава.

— Доста трябва да помислиш. Ще те оставим да решиш. Ще се преместя тук само, ако и ти ще живееш тук. Става ли?

Хана огледа чистата им модерна кухня, като се опита да си представи как баща и й Изабел стоят край плота и готвят вечеря. Баща й щеше да седи на стария си стол край масата, а Изабел щеше да седи в майчиния й. Кейт можеше да седи на стола, който обикновено пълнеха със списания и рекламни писма.

Майка й щеше да й липсва, но тя така или иначе не прекарваше много време у дома. А Хана отдавна копнееше баща й да се върне — само че не беше сигурна дали го иска по този начин. Ако позволеше на Кейт да се нанесе тук, щеше да настъпи война. Кейт беше слаба и руса, и красива. Кейт щеше да се опита да нахлуе в „Роузууд дей“ и да поеме властта.

Но Кейт щеше да бъде новото момиче. А Хана… Хана щеше да е популярното момиче.

— Ами, добре. Ще си помисля. — Хана стана от масата, взе чантата си и отиде до шкафчето с лекарствата на долния етаж. В интерес на истината тя се чувстваше… надъхана. Може би това бе страхотна идея. Предимството беше нейно. През следващите няколко седмици тя щеше да се погрижи да бъде най-популярното момиче в училище. След като Мона вече я нямаше, това щеше да е фасулска работа.

Хана бръкна в коприненото джобче на чантата си. Там се гушеха две блекбърита — нейното и на Мона. Знаеше, че ченгетата търсят втория телефон на Мона, но все още не можеше да им го предаде. Първо трябваше да свърши нещо.

Тя си пое дълбоко дъх, извади телефона от светлокафявия кожен калъф и го включи. Апаратчето оживя. Нямаше поздравително съобщение, нито персонализирана картинка на екрана. Мона беше използвала телефона само за работа.

Тя бе съхранила всяко съобщение, което им беше изпращала, всеки есемес, подписан само с буквата А. Хана бавно прегледа съобщенията, които бяха изпращани до нея, като трескаво дъвчеше долната си устна. Ето го и най-първото, което получи, докато беше в полицията заради откраднатите от „Тифани“ гривна и огърлица — Хей, Хана, от затворническата храна се дебелее, какво ли ще каже Шон за това? Тя не е за мен. Имаше го и последният есемес, който Мона бе изпратила от този телефон, и той съдържаше два вледеняващи реда: Ами Мона? Тя също не ти е приятелка. Пази си гърба.