Сара Шепард - Познай кой се върна

— Господи, Ариа, добре ли си? — избъбри Байрън. — Видях те по новините.

— Добре съм — сковано отвърна тя. — Хана пострада, не аз.

Докато баща й я придърпваше към себе си, за да я прегърне, тя се чудеше дали да го притисне силно към себе си, или да остави ръцете си да висят край тялото й. Откакто преди месец той се изнесе от дома им, тя остро усещаше липсата му. Но Ариа бе ужасно вбесена от това, че едва този смъртоносен инцидент и появата й по телевизията го бяха накарали да остави Мередит сама, за да отиде при собствената си дъщеря.

— Тази сутрин се обадих на майка ти, за да я питам как си, но тя ми каза, че вече не живееш при нея. — Гласът на Байрън потрепери от тревога. Той прокара ръка през косата си, като я разроши още повече. — Къде живееш сега?

Ариа се взираше със замъглен поглед в яркия плакат, илюстриращ метода на Хаймлих 1 1 Специален начин за светкавична помощ при задавяне, разработен от американския лекар Хенри Хаймлих. Застава се зад пострадалия и тон се обхваща с две ръце около талията, на разстояние един пръст от пъпа нагоре се поставя юмрука на дясната ръка с палеца навътре, лявата ръка се поставя отгоре и с рязко силно движение се притиска навътре и нагоре. — Б.пр. , който висеше на стената над автомата за кока-кола. Някой бе нарисувал цици на човека, който се беше задавил, и позата изглеждаше така, сякаш онзи, който прилагаше техниката на Хаймлих, опипва пострадалия. Доскоро Ариа бе живяла в къщата на гаджето си Шон Ейкърд, но той беше пределно ясен, че тя повече не е добре дошла в дома му, след като прати полицията в апартамента на Езра, докато Ариа беше в леглото му. Кой ли бе казал на Шон за връзката на Ариа с Езра? Зън, зън, зън! А.

Не бе имала достатъчно време да обмисля къде ще живее занапред.

— В кръчмата „Стария Холис“? — предположи тя.

— В стаите й има плъхове. Защо не останеш при мен?

Ариа яростно разтърси глава.

— Ти живееш с…

— Мередит — твърдо заяви Байрън. — Бих искал да я опознаеш.

— Но… — възпротиви се Ариа. Баща й, обаче, я гледаше с класическия си поглед на будистки монах. Ариа познаваше този поглед много добре — вече го беше виждала, когато отказа да я пусне на летния арт — лагер в Бъркшир, а за четвърто поредно лято я прати в лагера „Три пъти ура за Холис“, което означаваше да прекара десет дълги седмици в изработване на кукли от хартиени пликчета и участване в състезания за носене на яйце в лъжица. Отново видя този поглед, когато го помоли да й позволи да завърши училище в Американската академия в Рейкявик, вместо да се връща в Роузууд заедно със семейството си. Погледът бе съпроводен от една поговорка, която Байрън бе научил от един монах, с който се запознал по време на специализацията си в Япония:

Трудностите каляват човека.

В смисъл, че онова, което не успее да убие Ариа, ще я направи по-силна.

Но когато си представи, че ще живее с Мередит, тя се сети за един много по-подходящ цитат:

Някои лекарства са по-лоши от болестта.

Али сложи ръка на хълбок и се загледа в Спенсър Хейстингс, която стоеше от другата страна на пътеката, водеща от хамбара на Хейстингс към гората.

— Ти се опита да ми отнемеш всичко — изсъска тя. — Това, обаче, няма да го получиш.

Спенсър потрепери от студения нощен въздух.

— Кое няма да получа?

— Знаеш много добре — каза Али. — Прочела си го в дневника ми. — Тя преметна косата си през рамо. — Мислиш се за много специална, а всъщност си толкова смотана, като се преструваш, че не знаеш, че Иън е с мен. Разбира се, че знаеш, Спенс. Нали това е причината толкова да ти харесва? Защото аз съм с него! Защото сестра ти е с него!

Спенсър ококори очи. Нощният въздух вече направо щипеше ноздрите и. Али сви устни.

— О, Спенс… Наистина ли мислеше, че той те харесва?

Спенсър внезапно почувства прилив на гняв, ръката й се протегна напред и блъсна Али в гърдите. Али отстъпи, препъвайки се, назад и се спъна в хлъзгавите камъни. Само че това вече не беше Али — бе Хана Мерин. Тялото на Хана излетя във въздуха и се стовари на земята с остро изпукване. Вместо гримовете и новият блекбъри да се изсипят от чантата й като бонбони от смачкана кутия, по асфалта като дъжд заваляха вътрешните й органи.

Спенсър скочи с подгизнала от пот коса. Беше неделя сутринта и тя лежеше в леглото си, все още облечена с черната сатенена рокля и неудобното впито бельо, които бе избрала за купона по случай рождения ден на Мона Вандерваал предишната вечер. Мека златиста светлина огряваше бюрото й, а в короната на гигантския дъб до прозореца й невинно цвърчаха скорци. Цяла нощ не можа да заспи в очакване телефонът й да звънне с новини за Хана. Но никой не се обади. Спенсър нямаше представа дали мълчанието означаваше нещо добро… или нещо ужасно.