Сара Шепард - Познай кой се върна

Мелиса стана от масата, извила китката си под странен ъгъл. Тя погледна към Спенсър и за миг погледът й омекна. Спенсър леко й се усмихна. Може би точно това ще ги свърже, взаимното отхвърляне на наивните планове на родителите им. Може би Мелиса ще прости на Спенсър блъсването по стълбите и преписването на есето й. Ако го направи, Спенсър щеше да й прости думите, че родителите им не я обичат.

Спенсър погледна към снимката и се замисли за фокусническите представления, които изнасяха двете с Мелиса. След като приятелството им се развали, Спенсър понякога си мислеше, че ако произнесе някои от старите им вълшебни думички, те отново ще станат най-добри приятелки. Де да ставаше толкова лесно.

Когато отново вдигна поглед, изражението на Мелиса се беше променило. Тя присви очи и се извърна.

— Кучка — изсъска през рамо, докато се отдалечаваше по коридора.

Спенсър сви ръцете си в юмруци и отново се изпълни с гняв. Трябваше им много повече от магия, за да се сдобрят. Трябваше им истинско чудо.

Късно в неделя следобед Емили Фийлдс вървеше след една възрастна дама с уокър 2 2 Уред, подобен на рамка за ходене, използван от инвалиди. — Б.пр. по движещата се платформа на международното летище в Де Мойн, влачейки след себе си опърпаната раница, в която носеше екипа си за плуване. Чантата бе натъпкана с всичко, което притежаваше — дрехите, обувките, двата й любими плюшени моржа, дневника й, айпода и всичките грижливо скътани писма от Алисън Дилорентис, с които просто не можеше да се раздели. Когато самолетът се издигна над Чикаго, тя се сети, че е забравила да си вземе бельо. Така се получи, защото се наложи да си стяга багажа набързо сутринта. Успя да поспи само три часа, беше изпаднала в шок при вида на тялото на Хана, което литна във въздуха, когато ванът я удари.

Емили пристигна на главния терминал и хлътна в първата тоалетна, която успя да намери, като се промъкна покрай една огромна жена с твърде тесни дънки. Взря се в размазаното си отражение в огледалото над мивката. Този път родителите й наистина го бяха направили. Бяха я изпратили тук, в Адамс, Айова, да живее при леля Хелене и чичо Алън. И то само защото А. бе разкрил Емили пред цялото училище, и защото майката на Емили я беше хванала да прегръща Мая Сен Жермен, момичето, което обичаше, на купона у Мона Вандерваал предишната вечер. Емили знаеше много добре каква е сделката — тя беше обещала да посещава „антигей“ програмата „Дървесна корона“, за да се отърве от чувствата си към Мая, иначе — сбогом, Роузууд. Но след това откри, че дори нейната възпитателка Бека от програмата „Дървесна корона“ не може да устои на истинските си пориви, и се отказа от всички уговорки.

Летището на Де Мойн беше малко, имаше само два ресторанта, една книжарница и магазин, в който се продаваха цветни чанти „Вера Брадли“. Когато Емили стигна до залата за получаване на багажа, тя се огледа неуверено. Единственото, което помнеше за чичо си и леля си, беше тяхната изключителна взискателност. Те избягваха всичко, което може да предизвика сексуални импулси — дори някои видове храна. Докато оглеждаше тълпата, Емили едва ли не очакваше да види неприветливия фермер с издължена физиономия и неговата безлична, озлобена съпруга от картината „Американска готика“, която висеше до багажната лента.

— Емили.

Тя се обърна. Хелене и Алън Уийвър стояха до един автомат за десертни блокчета с ръце на кръста.

Запасаната мръсножълта риза на Алън силно очертаваше изпъкналия му корем. Късо подстриганата сива коса на Хелене изглеждаше разрошена като след бой. Никой от двамата не се усмихваше.

— Имаш ли багаж за взимане? — безцеремонно попита Алън.

— Ами, не — опита се да е учтива Емили, като се чудеше дали да ги прегърне. Обикновено лелите и чичовците се радваха да видят своите племеннички, нали? Алън и Хелене изглеждаха просто раздразнени.

— Хубаво тогава, да тръгваме — каза Хелене. — До Адамс има около два часа път.

Колата им беше старо комби с дървени плоскости. Вътре миришеше на боров освежител за въздух, чиято миризма винаги караше Емили да се сеща за дългите пътувания из провинцията с вечно намусените си баба и дядо. Алън шофираше с поне двайсет километра в час под разрешената скорост — дори една крехка старица, която се взираше с късогледите си очи над волана, успя да ги изпревари. Никой от двамата не обели нито дума по време на пътуването — нито на Емили, нито помежду си. Беше толкова тихо, че Емили можеше да чуе звука на разбитото си на седем милиона парченца сърце.