Сара Шепард - Познай кой се върна

Озова се до задната веранда на къщата на Алисън Дилорентис, където седеше заедно с трите си най-добри приятелки. Мръснорусата коса на Спенсър беше вързана на висока конска опашка, а Ариа беше сплела своята вълниста, синьо-черна коса, на плитки. Емили беше облечена с тъмносиня тениска и шорти с надпис РОУЗУУДСКИ ПЛУВЕЦ на дупето. Хана беше връхлетяна от някакво странно усещане и когато погледна към отражението си в прозореца, в нея се вторачи нейното „аз“ от седми клас. Носеше зелени и розови гумени клипсове на презрамките си. Светлокестенявата й коса беше свита на кок. Ръцете и приличаха на свински джоланчета, а краката й наподобяваха бледи, меки самуни хляб. Дотук с чудесното настроение.

— Ъ-ъ-ъ…, момичета?

Хана се обърна. Али беше тук. Стоеше точно пред нея и ги гледаше така, сякаш изведнъж бяха изникнали от земята. Докато Али се приближаваше към тях, Хана усети миризмата на ментовата й дъвка и парфюма на Ралф Лоран. Видя и Алините пурпурни чехли „Пума“ — Хана съвсем ги бе забравила. Видя и краката на Али — тя можеше да кръстосва странно издължения си втори пръст върху палеца и казваше, че това е на късмет. Прииска й се точно в този миг Али да си кръстоса пръстите и да направи всички онези уникални за нея неща, които Хана толкова отчаяно се мъчеше да си спомни. Спенсър се изправи.

— За какво ти се кара?

— Да не би да си се забъркала в нещо без нас? — извика Ариа. — И защо си се преоблякла? Онази блуза беше толкова сладка!

— Искаш ли да си… ходим? — предпазливо попита Емили.

Хана си спомняше този ден точно. Тя държеше в ръка черновата от годишния изпит по история в края на седми клас. Пресегна се към брезентовата си чанта „Манхатън Портидж“, почувства как лентата на униформената й бяла баретка погалва лицето й. Беше си я взела от салона по време на голямото междучасие, за да се приготви за церемонията по дипломирането на следващия ден.

Дипломирането не бе единственото нещо, което щеше да се случи на следващия ден.

— Али — каза Хана, като се изправи толкова рязко, че събори една от ароматизираните свещи, поставени върху масата на верандата. — Трябва да поговоря с теб.

Но Али не й обърна никакво внимание, сякаш Хана дори не си бе отваряла устата.

— Мама ми беше ядосана, защото аз… Отново изпрах хокейния екип с нейното бельо. — Каза тя на другите момичета.

— Нима ти се ядосва заради това? — Емили я изгледа недоверчиво.

— Али! — Хана размаха ръце пред лицето на Али. — Трябва да ме изслушаш. Ще ти се случи нещо ужасно. И ние трябва да го спрем!

Али погледна към Хана и примигна. После сви рамене, свали панделката от главата си и разтърси коса. Отново се обърна към Емили.

— Познаваш мама, Ем. По-стриктна е и от Спенсър.

— На кого му пука за майка ти? — изпищя Хана. Кожата й беше гореща и сърбеше, сякаш е била ужилена от милион пчели.

— Познайте къде ще спим утре вечер — тъкмо казваше Спенсър.

— Къде? — Али се наведе напред и се облегна на лакти.

— В хамбара на Мелиса! — извика Спенсър.

— Супер! — възкликна Али.

— Не! — изпищя Хана. Тя се качи по средата на масата, за да ги накара да я видят. Как така не я забелязваха? Та тя беше дебела като морска крава. — Момичета, не можем да го направим! Ще трябва да направим нашето парти с преспиване някъде другаде. Някъде, където има и други хора. Където е безопасно.

Чувстваше се така, сякаш мозъкът й се кани да експлодира. Може би вселената наистина се е пречупила по някакъв начин и тя наистина се е върнала в седми клас, точно преди Али да умре, като е запомнила всичко, което знае за бъдещето. И има възможността да промени нещата. Би могла да се обади в роузуудската полиция и да им каже за ужасното си предчувствие, че на следващия ден с най-добрата й приятелка ще се случи нещо. Би могла да огради изкопа в задния двор на семейство Дилорентис с бодлива тел.

— Може би дори не трябва да правим парти с преспиване — трескаво избъбри Хана. — Може би трябва да го отложим за някоя друга нощ.

Най-накрая Али хвана Хана за китката и я издърпа от масата.

— Престани — прошепна тя. — От нищо се опитваш да направиш нещо.

— От нищо нещо ли? — възмути се Хана. — Али, утре ти ще умреш. Ще избягаш от хамбара по време на нашето парти с преспиване и просто ще… изчезнеш.

— Не, Хана, чуй ме. Това няма да се случи.

Хана бе завладяна от някакво лепкаво чувство.

Али я гледаше право в очите.

— Н-няма ли? — заекна тя.

Али докосна ръката на Хана. Това бе успокоителен жест от типа, който бащата на Хана използваше, за да я утешава, когато беше болна.