Сара Шепард - Познай кой се върна

— Далече ли е училището ти? — попита тя Аби.

Лицето на братовчедка й светна.

— Мама не ти ли каза? Ние се обучаваме у дома.

— Ох… — Емили усети как желанието й за живот бавно изтича през потните жлези на краката й.

— Утре ще ти дам учебната програма. — Хелене хвърли няколко сивкави кърпи на леглото на Емили. — Ще трябва да издържиш няколко изпита, за да видя къде да те сложа.

— Аз съм в трети курс в гимназията — каза Емили. — Със засилено изучаване на английски.

— Ще видим къде ще те сложа — строго я погледна Хелене.

Аби стана от леглото си и се изгуби в коридора. Емили отчаяно погледна през прозореца. Ако през следващите пет секунди край прозореца прелети птичка, следващата седмица ще съм се прибрала в Роузууд. Когато едно малко врабче изпърха край прозореца, Емили се сети, че вече не играе своите малки суеверни игрички. Събитията от последните няколко месеца — откриването на тялото на Али в изкопа за павилиона в задния й двор, самоубийството на Тоби, А. и неговото… всичко — я накараха да изгуби вяра в това, че за всяко нещо си има причина.

Мобилният й телефон звънна. Емили го извади и видя, че Мая й е пратила съобщение.

Наистина ли си в Айова? Моля, обади се, като можеш.

Помогни ми… Емили тъкмо бе започнала да пише отговор, когато Хелене дръпна телефона от ръцете й.

— В тази къща мобилните телефони не са разрешени. — Хелене изключи телефона.

— Но… — възпротиви се Емили. — Ами ако искам да се обадя на родителите ми?

— Аз ще се обадя вместо теб — пропя леля й. Тя приближи лицето си към Емили. — Майка ти ми каза някои работи за теб. Не знам как стоят нещата в Роузууд, но тук живеем според правилата. Ясно ли е?

Емили примигна. Докато говореше, от устата на Хелене хвърчеше слюнка, и цялата буза на Емили се намокри.

— Ясно е — каза тя с треперещ глас.

— Хубаво. — Хелене излезе в коридора и пусна телефона в големия празен буркан, който стоеше на дървената маса. — Ще го оставя тук на сигурно място. — Някой беше написал на капака на буркана „ГЛОБИ ЗА РУГАТНИ“, но той бе абсолютно празен, ако не се брои телефонът, който лежеше на дъното му.

Той изглеждаше толкова самотен там, но тя не се осмели да свали капака — Хелене сигурно го беше свързала с аларма. Емили се върна в празната стая и се хвърли върху леглото. По средата на матрака минаваше някаква твърда преграда и възглавницата беше корава като торба с цимент. Докато небето на Айова преминаваше от червеникаво до пурпурно към тъмносиньо до черно, Емили усети как горещи сълзи се стичат по бузите й. Ако това беше първият ден от остатъка от живота й, тя по-скоро би предпочела да е мъртва.

Няколко часа по-късно вратата се отвори с леко поскърцване. Една сянка падна на пода. Емили седна в леглото си с разтуптяно сърце. Сети се за съобщението на А. Тя знаеше твърде много. И за тялото на Хана, което се удря в асфалта.

Но това беше просто Аби. Тя светна малката нощна лампа на шкафчето и се просна по корем на пода до леглото си. Емили се ухапа по бузата и се престори, че не я забелязва. Да не би това да е някакъв шантав айовски вид молитва?

Аби отново седна, като държеше някакъв плат в ръцете си. Тя съблече сукмана си, разкопча бежовия си сутиен, нахлу дънкова мини пола и облече тясна червена блуза. След това отново бръкна под леглото си, извади розово-бяла чантичка за грим и сложи спирала на миглите си и червено червило на устните си. Най-накрая разпусна косата си, наведе главата си надолу и я разроши с ръце. Когато отново се изправи, косата й беше бухнала и падаше на вълни край лицето й.

Аби срещна погледа на Емили. Тя широко се усмихна, сякаш й казваше: Затвори си устата, че ще влязат мухи.

— Идваш с нас, нали?

— К-къде? — заекна Емили, том успя да си намери гласа.

— Ще видиш. — Аби се приближи до Емили и я хвана за ръката. — Емили Фийлдс, твоята първа нощ в Айова току-що започна.

Когато Хана Мерин отвори очи, се оказа в дълъг, бял тунел. Зад нея имаше само мрак, а пред нея само светлина. Физически се чувстваше отлично — нито беше издута от яденето на твърде много кракери със сирене, нито кожата й бе суха, а косата — изтощена от къдренето, нито пък се чувстваше изморена от безсъние или стресирана от разни междуличностни отношения. Всъщност тя дори не можеше да си спомни кога за последен път се беше чувствала толкова… перфектно.

Това не й приличаше на обикновен сън, а на нещо далеч по-важно. Внезапно един лъч светлина проблесна пред очите й. А след това още един, и още един. Заобикалящата я среда придоби вида на бавно зареждаща се снимка в уебстраница.