Сара Шепард - Познай кой се върна

Спенсър сведе поглед, изпълнена с чувство за вина. Предишния ден А. беше изпратил на Мелиса първите няколко изречения от старото й есе по икономика, онова същото, което Спенсър бе откраднала от компютъра на Мелиса и бе представила като свое. Същото есе, което учителят по икономика на Спенсър, господин Макадам, бе номинирал за наградата „Златна орхидея“, най-престижното гимназиално отличие в страната. Мелиса беше разбрала какво е направила Спенсър, но въпреки че сестра й я беше помолила за прошка, Мелиса й беше казала някои ужасни неща — далеч по-лоши от онова, което Спенсър смяташе, че заслужава. Скандалът приключи, когато Спенсър, разярена от думите на Мелиса, без да иска я блъсна надолу по стълбите.

— И така, момичета… — Госпожа Хейстингс сложи чашата с кафето на масата и с жест покани Мелиса да седне. — Двамата с баща ви взехме някои важни решения.

Спенсър се подготви вътрешно за онова, което щеше да последва. Те щяха да признаят, че тя е изплагиатствала. Нямаше да може да влезе в колежа. Щеше да отиде да учи в икономически техникум. Накрая щеше да започне работа в някой телешоп, да приема поръчки за уреди за стягане на коремните мускули и фалшиви диаманти, а Мелиса щеше да се измъкне безнаказано, както винаги. Сестра й винаги намираше начин да бъде отгоре.

— Първо, не искаме повече да посещавате д-р Евънс. — Госпожа Спенсър преплете пръсти. — Тя причини вреди, вместо да помогне. Ясно ли е?

Мелиса мълчаливо кимна, но Спенсър объркано сбърчи нос. Д-р Евънс, психоаналитичката на Спенсър и Мелиса, бе една от малцината, които не се подмазваха на Мелиса. Спенсър понечи да възрази, но забеляза предупредителното изражение по лицата на родителите си.

— Добре — промърмори тя, чувствайки се леко отчаяна.

— Второ. — Госпожа Хейстингс почука с пръст върху снимката на Спенсър в „Сентинъл“. — Това, че изплагиатства есето на Мелиса, беше много лошо, Спенсър.

— Знам — каза бързо Спенсър, като избягваше да поглежда към Мелиса.

— Но след като внимателно го обмислихме, решихме, че не искаме тази история да се разчува. Семейството ни и без това преживя доста тежки моменти. Затова, Спенсър, ти ще продължиш да се състезаваш за „Златната орхидея“. Няма да казваме на никого думица.

— Какво? — Мелиса удари с чашата си по масата.

— Това е нашето решение — повтори госпожа Хейстингс, като попи ъгълчето на устата си със салфетка. — Освен това очакваме от Спенсър да спечели.

— Да спечеля ли? — повтори Спенсър ужасена.

— Награждавате ли я? — изпищя Мелиса.

— Достатъчно — Господин Хейстингс употреби онзи тон, който обикновено пазеше за подчинените си от адвокатската кантора, когато се осмеляваха да го безпокоят у дома.

— Трето — продължи госпожа Хейстингс. — Вие, момичета, ще се сдобрите.

Майка им извади две снимки от джоба на жилетката си. На едната Спенсър и Мелиса бяха съответно на четири и девет години, лежаха в хамака в бабината им крайморска вила в Стоун Харбър, Ню Джърси. Втората снимка пак беше с тях двете в същата къща, няколко години по-късно. Мелиса носеше една магьосническа шапка и пелерина, а Спенсър беше облякла гофрирания си бански костюм „Томи Хилфигер“ с цветовете на американското знаме. Беше обула любимите си черни кубинки, от които не се отказа, докато не й станаха толкова малки, че повече не можеше да изпъва пръстите си в тях. Двете сестри изнасяха фокусническо представление на родителите си; Мелиса беше фокусникът, а Спенсър бе прекрасната й асистентка.

— Намерих ги тази сутрин. — Госпожа Хейстингс подаде снимките на Мелиса, която им хвърли един бърз поглед и й ги върна. — Момичета, помните ли какви добри приятелки бяхте? Непрекъснато си бъбрехте на задната седалка на колата. Не искахте да ходите никъде, ако не сте заедно.

— Това беше преди десет години, мамо — каза отегчено Мелиса.

Госпожа Хейстингс погледна към снимката на Спенсър и Мелиса в хамака.

— Някога обожавахте морската вила на Нана. В морската вила бяхте приятелки. Затова решихме да отидем всички в Стоун Харбър днес. Нана не е там, но ние имаме ключове. Така че си стягайте багажа.

Родителите на Спенсър кимаха трескаво, а на лицата им грееше надежда.

— Това е абсолютна глупост — произнесоха в един глас Спенсър и Мелиса. Спенсър погледна към сестра си, изненадана, че двете мислят толкова еднакво.

Госпожа Хейстингс остави снимката на барплота и отнесе чашата си в мивката.

— Отиваме и това е окончателното ми решение.